Как живеят българските емигранти в Англия

Как живеят българските емигранти? Кои са те, какви са техните стремежи, болки, успехи и провали? Щастливи ли са? Как живеят близките им в България?

Много, много са въпросите и предизвикателствата в новата ни история. Един от тях е емигрантският въпрос.

Хора, които си търсят хляба по далечни земи, е имало винаги. Някогашният гурбет обаче си има други характеристики. Тогава се е работило сезонно, работниците се връщали през зимата и пролетта отново поемали към чужбина със синове и братя. Те били предимно, ако не и единствено, мъже – земеделски работници, градинари. Съпругите, сестрите и либетата им ги чакали, децата им се отглеждали в България.
В наши дни емиграцията премина през няколко стадия. На Желязната завеса и “невъзвращенците”, на

еуфорията “Ах, Канада”

веднага след 10 ноември, на “зелените карти” за САЩ, на отиващите като самоосигуряващи се със собствен бизнес за Англия… И накрая – от 1 януари 2014 г. до днес – на свободно придвижващите се в рамките на ЕС. Народът, останал без поминък в България, опразни селища заради затворени заводи и всякаква липса на работа. Разсели се из много страни, но тук думата ни ще е за “английските” българи.
Идват те, но съвсем не всички са с дипломи от английски гимназии или с поне курсове по английски от родината. Тези, които не знаят английски, са обречени на изолация. На трудна адаптация. За интеграция да не говорим. Каква интеграция? Мнозина от българите, работещи в земеделие, строителство, чистещи къщи и гледащи възрастни или болни хора, живеят често с по няколко души под един покрив. Гледат българска телевизия. Купуват си храна от българските магазини. Поради незнание на езика се оставят често в ръцете на съмнителни агенции, набиращи персонал.
Разбира се, има и образовани българи, “бели якички” в Лондонското Сити, и не само там. Да, намират, се, но на фона на общия значителен поток емигранти, са тясно малцинство. Те се ограждат със “стени” от останалите си сънародници, общуват си в затворени професионални групи. Много по-лесно се приобщават към британското общество.

Какво работят българите на Острова

Освен тези с високо платени професии тип инвестиционен банкер (малцинство в малцинството висшисти) и най-ниско образованите, сред които доста роми и български турци, има и категория на образовани и полуобразовани. Те обикновено са с висше, полувисше и средно образование, но рядко успяват да се реализират по специалността, освен ако не знаят отлично английски и не са се записали на допълнително обучение в Англия.
Често българите успяват да се самоорганизират на доброволни начала – създават си общества, групи, училища, организират си празненства и участия в местни фестивали. Гвоздей на самоорганизиращите се групи са честванията на националните ни празници.
Друга доста интересна дейност е организирането на секции за гласуване на български парламентарни избори в две последователни години – 2013 и 2014 г. В същото време има доста нашенци с британски паспорти, които гласуват на местните парламентарни избори.

Какви са “английските” гурбетчии?

За разлика от някогашните гурбетчии, днес идват представители на двата пола. Мъжете се ориентират към строителство, жените – към чистене на къщи. И едните, и другите работят във фабрики и ферми. Идват хора в трудоспособна възраст, които желаят да работят и да плащат честно данъците си. Хора, които търсят по-добър живот и които желаят да се интегрират, но също така да запазят националната си идентичност. Помним как Наджъл Фараж

плашеше с нашествието на българи

през последната година, на българи, които ще висят на социални помощи. Да, има готованковци, които са готови да паразитстват във всяка социална система – те опитват да взимат пари и от двете системи. Но такива хора са малцинство. Под 5% са източноевропейците на помощи според статистиките тук, съобщиха в предаването “Question time”.
Фейсбук е истинско огледало за живота на имигрантите – те формират в социалната мрежа различни групи – освен за работа, има и за социални помощи в Англия, както и за мошеници и измамници на Острова. Особено интересни са групите на майки от типа на “бг мама”, само че живеещи, раждащи, отглеждащи деца и записващи ги за училище в Обединеното кралство.
Държавниците ни трябва да проучат внимателно изтичането на хората зад граница, причините и последиците от това, за да могат да се справят с обезлюдяването. Те може и да си затварят очите за причините за този феномен, да го обясняват с кризата, с комунизма, с космоса, с каквото искат, само и само да оправдаят нелепото си бездействие. Не трябва да си затварят очите пред последиците обаче. За разлика от някогашните гурбетчии, които като цяло не са имали за цел преселване, в наши дни хората се изнасят масово със семейства, с деца, с намерение за трайно преселване. Те няма да се върнат, тяхната съдба е да се претопят.

Какво правят, за да се интегрират

Записват се на курсове по английски – те са различни видове и има доста безплатни – към общини и колежи. Българите ходят с удоволствие и на други безплатни курсове – по първа помощ, първа психическа помощ, “Хигиена в кухнята”, дигитална фотография – списъкът може да продължи. Някои доброволстват към различни структури, разбрали колко е важно да дадеш нещо на страната, която те е приела.
В Англия има много предизвикателства пред българите: несигурността на политическата среда към имигрантите, липсата на начални контакти и познание за всекидневния живот в Обединеното кралство, трудността при намиране на квартира и работа. Вместо обаче да се предават на носталгията и да се затварят само в своите кръгове, българите се опитват да намерят нови приятели и да разширяват хоризонтите си.

Ето мненията на няколко наши сънароднички, които живеят в Обединеното кралство:

Нели Михайлова, чистачка

“Пристигнах да работя в Англия преди две години и половина. Първото ми впечатление не беше особено добро. Имам предвид колко различно изглеждат къщите, безлюдните улици, по които вървях пеша и всичко, свързано с околната среда и времето, което също не беше привлекателно за мен. Относно хората, с които започнах работа (предимно англичани), нямах никакви проблеми. Дори опасенията ми за моя не толкова добър английски се изпариха бързо. Бях оценена за работата, която вършех с удоволствие и отговорност, още на четвъртия месец с грамота за “Работник на месеца”.

Павлина Боралиева, счетоводител

“Имаше още нещо, което ме тревожеше много в началото и това беше липсата на сънародници. Жадувах да говоря майчиния си език, на който се изразявам най-добре. Скоро разбрах за българската общност в Норич и за техните сбирки. Осъществих контакт и сега се радвам да бъда в това общество. Чрез него се чувствам по-уверена, по-емоционално неощетена заради прекъснатата ми връзка с родната страна. Все още ме измъчва носталгията”.

Цвети Колева, работничка във ферма

“От почти пет години живея на територията на Обединеното кралство и смея да твърдя, че това е държавата, в която искам да се установя и за напред. Харесвам всичко тук, най-вече това, че държавата се грижи за своите поданици. Е, има и недостатъци, като например, че им е малко по-бавна здравната система, но все пак действа.
Работя в една малка семейна ферма. Това е мястото, от което съм започнала, и в което все още продължавам да работя. Работодателят ми е англичанин и е много разбран мъж.
Доволна съм от дейността на нашето българско общество тук. Би ми се искало да бъдем малко по-активни и сплотени.”

Мария Мейнпрайз, зъболекар

“В Обединеното кралство съм от 18 години. Дойдох току-що завършила Медицинската академия, с диплома “зъболекар”, но без реална представа какво ми предстои. Страдам ли от носталгия? Да, много, но не зная дали това е всъщност носталгия за България или по-скоро притеснения за родителите ми и близките, които са там. Времето отлита бързо, забързани с невероятния темп на живот тук, осъзнаваме, че няма нищо вечно и часовникът тиктака, връщане назад няма… и понякога е просто твърде късно.

Работя като зъболекар и се чувствам комфортно. Дали след толкова години съм интегрирана в обществото тук е сложно да определя. Британците са много затворени и консервативни, трудно приемат чужденци. И “foreigner” ще си е винаги “foreigner”. Иначе винаги са изключително любезни, внимателни и усмихнати.
В конкурентна ситуация имигрантът е винаги този, който е ощетен, разбира се, по много елегантен начин. Това е реалността. Интегрирането ни тук може би ще е истинско за второ и трето поколение имигранти, за моята дъщеря и нейните деца. Най-трудни за имигрантите може би ще се окажат първите 20 години…”

Светла Георгиева, музикант

“Животът тук е различен от този в България. Аз съм учител по музика и музикант. Много се зарадвах, когато намерих групата в Бънги за народни танци от Балканските страни. В същия град работя като доброволец в театъра и така научавам все повече за английската култура. Имам вече приятели тук. А връзката ми с българите е групата ни. Моята страст е музиката и се радвам, че имам ученици тук, но все пак ми липсват

Източник: Дума