Никак не ми се тръгваше за чужбина

Никак не ми се тръгваше за чужбина
Сетих се за моето начало в чужбина. Тръгваш за никъде. По скоро знаеш къде, но не знаеш улица, адрес, не знаеш и не познаваш никого.

След големи проверки по всички граници, стигаш до заветния площад, който може спокойно да бъде наречен „България“.

Във всяка европейска държава има по едно такова място, където спират автобусите от и за родината. На това площадче или ъгъл на кръстовище може да се намери българска стока, има поне един български магазин и много българи на групички. Един ти продава цигари, друг банички, трети предлага работа. Онези, които предлагат работата са много хитри и чакат да пристигне автобуса с поредната порция „новобранци“.

От нашия автобус една трета са „печени“ емигранти, вече знаят и са идвали. На всяка спирка по пътя ни информират, ние ходим след тях и молим „Къде да намеря работа?“, „Чули ли сте за някоя фирма да намира работа?“, „Ще си платя!” – допълва една нашенка и след това бързащата „печена“ емигрантка се спира и се завърта бавно.

– Имам една работа, но е за жена – и не успява да довърши, защото буквално е нападната от поне десет нашенки. От една страна са уплашени от неизвестността, но и не се отказват, защото знаят, че трябва на всяка цена в първите 24 часа да излезе работа иначе по хотели, ще им се стопят всичките спестявания.

– Раче – насочи се към мен „печената”, която вътре в автобуса ми беше съседка по място – за теб ще е добра тази работа. Младо семейство, не са женени, но имат пари. Къщата не е голяма, няма да имаш много работа.

В този миг, мога да се закълна, всички наоколо ме погледнаха със завист. Понеже не отговорих, съседката ми продължи:

– Няма да ми даваш всички пари сега. Като те вземат на работа, от първата заплата ще ми платиш. Сега само 150 евро, а после на първото плащане, той шефа ти ще ми ги даде. Ти дори няма да има нужда да излизаш от хубавия район, където ще живееш – натърти тя, все едно аз щях да съм собственичката.

Наоколо взеха да ме поздравяват и изненадано се зачудих на късмета си. В размисли премина цялата нощ и понеже ни оставаше още ден пътуване имах време да претегля и преценя жената до мен. Тя междувременно, беше успяла да „намери“ работа на още пет тихи женици, които като мен имаха да издържат семейство и деца.

Говореше ни мило, свойски, как имало много работа, само да понаучим малко език и ще се уредим. Дори взе да ни обяснява за чистенето по къщите. Да сме подготвени, както се казва. Постепенно спрях да се съмнявам и взех да се радвам, че ме чака работа.

Бях доволна, защото горе долу знаех езика. В училище бях учила френски и никога не се наложи да го ползвам, но със сина повторих знанията си. Пък и много филми гледах със субтитри.  Знаех, че ще се справя с езика, за чистенето не бях сигурна. С какви препарати се чисти, как се пуска съдомиялна? Все ми се искаше да имам и аз такава машинка, но след като вдигнахме къщата мъжът ми се разболя. Няколко години ходихме по болници, не успя да вземе пенсия по болест. Докато излезе решението и си отиде. Остана обаче заема. За да го изтеглим заложихме бащината му къща, в която все още живеехме.

След погребението ме погнаха банките. Заплатата ми не стигаше да покрия нуждите на децата и заема. Трябваше да намеря изход. За две вноски взех на заем от приятели, после от брат ми, от девер ми. Всеки помагаше, с каквото може, но в един момент теглих чертата. Борих се година и един месец със себе си. Бях намерила да чистя два входа и след осемчасовия работен ден в магазина, тичах да мия стъпалата. Сметката показваше, че за да плащам месечните вноски по заема, трябваше да чистя осем входа, а не два. Ръцете ми пареха, болеше ме всичко, и не успявах да намеря изход. Вече закъснявах с осем вноски.

Слагах по малко, надявах се от банката да разберат. Банковата чиновничка беше съученичка на мъжа ми. Учи, издигна се, помогна ни да вземем заема, а сега ни изпрати съдия изпълнител, да оценявал имотите ни. Влязоха, оглеждаха, описваха, питаха и си заминаха. На сутринта подадох молба за неплатен отпуск, но ми отказаха и напуснах без предизвестие.  Поговорих с децата, какво ли ме разбраха, кимаха милите с главички. Сина ми пита, дали ще ги взема един ден, а дъщеря ми си поръча нова кукла Барби.

Мълчаливо целунах майка, татко, свекърва, брат и девер. Приготвих едно сакче, взех снимките на децата и тръгнах към автобусите. На гарата си купих билет за най-близката гара във Франция. Пресметнах, че ако дам на тази „печената“ 150 евро, ще остана с 14,63 евро. Какъв ли друг избор имах?

Към десет часа пристигнахме. Платихме за намерената работа и седнахме в една градинка. Бяхме шест жени от различни краища на България. Цял ден седяхме, гладни, без вода, няма и тоалетна. Чакахме я да дойде, но тя не дойде. Купихме си по един сандвич и продължихме да чакаме. Оказа се, че две от женичките нямаха дори пет евро в джоба си, а аз с моите 12,63 евро бях най-богатата. Купихме една карта за телефон и всяка звънеше в България да каже какво я е сполетяло, на каква измамница сме попаднали. После роднините им намериха начин и за всяка жена дойде човек. Прибраха ги, настаниха ги, а после щели да им търсят работа. На едната жена, родната й сестра се оказа там вече от шест години, но не искала да и помогне. Е, сега, малко насила, но ще трябва да нареди сестра си в някоя къща.

И в късния следобед останах сама. Нямаше кой да ми подаде ръка и тъкмо взех да се отчайвам и да бърша сълзи и сополи, един човек се спря пред мен. Видях, че е човекът от магазинчето на ъгъла, от където си купихме сандвичи и картата за телефона. Взе да прави някакви знаци с ръце, а аз го попитах дали е добре? Той изненадано извика! Каза ми, че малко от чужденците, които идвали да търсят работа знаели език. Седна до мен, поговорихме и след половин час се върна с очила с огромни стъкла и вестник. Започна да звъни по обяви и на третата обява ми каза, че съм случила на работа при една стара жена.

Около девет вечерта ме взеха с кола и ме заведоха някъде. Не знам къде, но беше поне на час и половина път от въпросното площадче и милия старец, който се нае да ми помогне.  Влязохме в двуетажна къща, от която, както разбрах се използва само дясната половина на първия етаж. Оказа се, че трябва да гледам една леко мръднала баба, на около осемдесет години.

Синът и снахата ми посочиха едно легло, на което да спя. Дадоха ми 200 евро и ми поискаха документите. Така и не си видях паспорта цели три месеца. Поне ми плащаха редовно. Излизах вечерите на разходка до морето. Работата не беше тежка и нямаше съдомиялна машина, пералня, нито телевизор. Освен един счупен грамофон. Тези съвременни глезотии не се нравеха на бабката. Тя през деня спеше, а нощем се разхождаше, а аз след нея. Час по час решаваше да се къпе, да се пременява в нова премяна, да се гримира, после да се люлее на люлката на двора. Сутрин спеше и аз колкото можех, защото бях все на щрек, да не стане, да не излезе, да я не я изгубя.

Всяка седмица ни носеха храна и лекарства, а един път в месеца идваха синът и снахата, за около четири минути и половина. Плащаха ми, усмихваха се и си тръгваха. На третия месец, дойдоха с паспорта и ми казаха, че съм свободна. От социалните щели да вземат бабата. Спирали помощите за гледач и се налага, да бъде настанена в специално заведение за възрастни.

Така мило и любезно ми обясниха, че мога да остана до края на месеца, тоест цели осем дни. Дадоха ми последната заплата и си тръгнаха. На другия ден, хора в бели престилки прибраха моята подопечна, и аз останах отново без работа.

Бях в едно малко хубаво градче до морето и тъкмо бях намерила начин да изпращам парите до България. Хареса ми и реших да остана. Вече знаех как става с търсенето на работа. Говорех френски, но с акцент. След като разберяха от къде съм ми отговаряха, че работата е заета. Неуспешно търсих работа шест дни. Първо мислех, че е заради акцента, но после осъзнах, че е заради народността. Не се знае, колко „печени“ емигранти от България са ги мамили и тях.

Оставаха ми още два дни, а не знаех, какво да правя. Тогава, пристигна внука на бабката и ме заведе при нея. Не можела да свикне и правела скандали. Поприказвахме си, вчесах нежно косата й. Тя се успокои и заспа.

Помолиха ме, ако не съм си намерила работа да остана в къщата и три дни да ходя при бабката, а два дни да се грижа за нейна братовчедка, която живеела на близо. Замислих се и взех пак да пресмятам, какво печеля и какво губя, ако се съглася. Те явно решиха, че ще откажа и ми повишиха заплатата. Казаха ми дори, че мога да си взема децата, да живеят при мен. Като чух, само дето не затанцувах.

От там насетне, нещата се подредиха. В началото на лятото взех децата. Записах ги на лятно училище, за да научат езика. Аз бях вече с осигуровки и използвахме две стаи и лятната кухня в жилището на бабката. После минаха годините, изместих се на друга квартира, а децата завършиха. Учат и двамата в университет и работят. Погребах родителите си, свекърва ми. Девера ми замина за Канада, а брат ми е в Англия. Няма време да се видим. Няма и време да се върнем в България. Пустеят къщите, буренясали дворовете, а мечтата на моя мъж –  семейна къща на два етажа, я изплатих до стотинка. За всички години така и не се върнах. Децата в началото пътуваха за летата, но днес вече няма и при кого да се завърнат. Опустя родния край. По нашата улица, са останали четирима старци. Пратих пари на кмета, да им купи дърва за огрев. А те ми пращат, плетени чорапи и домашна лютеница.

Онази „печената“ емигрантка с моите 150 евро така и не я видях вече. Казали са старите хора от политик и българин в чужбина далеч да стоиш. От българските политици стоя на стотици километри разстояние, а тук в града, където съм няма други българи.

Чух днес за един телефонен номер. Обаждаш се и казваш, че заминаваш в чужбина и ти дават съвет как да се предпазиш. Да не си даваш документите на друг. Да не плащаш предварително, ако са ти намерили работа и най-важното да настояваш за трудов договор. И се сетих за моя си живот, за пътя, за болката и къде беше този телефон тогава!? Пък и още един да бяха създали, за майки вдовици с две деца и мъж в пресния гроб и с банка по петите. Може на линията вместо любезен господин да се представят с „Тук са небесата“, пък да почна да нареждам „Боже, боже, божке…“.

Автор: Олга Антова, за сайта news365.eu.

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.