През това лято, след прекъсване от 5-6 години, отново посетих родното градче на баща ми Кнежа. Не бях ходил дълго и останах потресен от това, което заварих.
Обезлюдено място, къщи с буренясали дворове, със заковани прозорци, запустели.
Особено потиснат се почувствах, когато вечерта по стар навик от детството реших да се поразходя из центъра.
Няма ги тълпите от младежи, няма глъч, смях, закачки. Тук-таме по някой старец, тъмни прозорци, мъртвило.
И некролози – цели галерии. Отишло си е не едно, а сякаш няколко поколения. Другите са избягали, нямащи как да оцеляват в този призрачен град. По пътя за града – запустели ниви, завладени от храсталаци, пустота и разруха.
А това е един екологично чист район, в радиус от 50 километра няма нито един голям завод, няма никакво производство, което да замърсява почвата и въздуха.
Най-тъжното са хората. Онези, които са останали, в чиито думи се усеща болка, но и примирение.
И които непрекъснато използват думи като „загиваме”, „умираме”, „обречени сме”, „отиваме си”. Тук Европа не присъства в разговорите, за правителството и политика не се говори, защото няма смисъл.
Всеки оцелява както може. И докогато му е отредено. Това е България след промените. Или след Апокалипсиса. / Цв. Терзийски
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
