Помниш ли двора и онези страшни гъски дето все ме нападаха, а ти все ме спасяваше докато дядо не ги премести в задния двор.
Помниш ли как вечер се сгушвахме под тежкия юрган с фенерчето в ръка и си четяхме страшни истории чак докато съмне и закукуригат петлите.
Завъртахме глобуса със затворени очи и си избирахме място. На мен все се падаше Франция, а на теб Австралия. Как мечтаехме да избягаме от това село, в което нищо никога не се случва. Аз да видя Айфеловата кула, а ти кенгуру.
Мечтаехме да сме богати, без да знаем че вече сме били.
Помниш ли колко горещи бяха летата, а зимата как копаехме тунели през снега за да излезем и да стигнем до училище. И как се учехме добре за да избягаме, когато пораснем и се научихме как се бяга, но не и как се остава. Не и как да се върнем у дома.
Но домът ни вече го няма бате. Баба и дядо вече ги няма. Чул си сигурно, но не успя да отидеш да си вземеш „сбогом”. И аз не успях. Знаеш – работа. Но сега като се върнах бате… Къщата се е срутила и всичко е разграбено. Обаче пейката е още там. Онази, същата на която стояхме и брояхме звездите.
Все си представях как баба ще е там на вратата. Ще ни посрещне с усмивка и ще ни прегърне в топлата си прегръдка. Как обувките ни ще хрущят по чакъла докато бягаме към къщата. Ще седнем край печката на меката кожа, докато се пекат чушките, които набра от градината. Баба ще меси хляб на старата софра, а онзи котарак с дългите мустаци кротко ще мърка в краката й.
После дядо ще донесе дини от бостана – от онези най-сочните и ще ни даде средата, където динята е най-сладка. Такъв вкус по магазините няма бате. „Вкус” по магазините няма. Живот там няма. Има лъскави опаковки и ние избягахме заради опаковките, но нямаше кой да ни каже, че това е лъжа.
А яйцата колко вкусни бяха само. И хляба. И домашния суджук. А през есента, когато гроздето натежеше и се изпълни със сладък сок, големите го беряха и отиваха на казаните да варят ракия. Ние се въртяхме около тях и не разбирахме защо са толкова важни тези традиции на които се опитваха да ни научат.
Вечер след дългия ден, преди да е мръкнало още срязвахме домат и парче сирене върху вчерашния вестник и макар че храната беше малко, бяхме сити. Макар че работехме много и спяхме малко, бяхме отпочинали. Сега сме гладни, а имаме всичко. Постоянно уморени. Богати, а едновременно толкова бедни.
Помниш ли бате как се радвахме на малкото. А онази голяма, шарена лимка, дето все побеждаваше с нея помниш ли я?
Липсваш ми да знаеш. Липсва ми детството с теб. Свободата. Даже и тежкия труд ми липсва. Всичко. Чувствам се бездомна бате – като птицата без крака, която отлетяла и вече не можела да кацне. Не можела да се върне.
И сега й оставало само да се носи по вятъра докато не може вече да лети и падне безжизнена на някое чуждо място… а пък в следващия си живот няма вече да вярва в лъжи, няма да отлита, няма да бяга… / Мария Миразчийска – Мариачи
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
