Демокрация и дълг или една и съща истина от векове !

Прекъсната ли е връзката?

В книга V на своята „Политика” Аристотел описва вечния преход на олигархиите, превръщащи се в наследствени аристокрации – които впоследствие биват сваляни от тирани или развиват вътрешни съперничества, след като някои фамилии решават „да вземат народа в своя лагер“ и въвеждат демокрация, в рамките на която възниква нова олигархия, следвана от аристокрация, демокрация, и така нататък през цялата история.

Дългът е основната сила, движеща тези промени – винаги с нови особености и обрати. Той поляризира богатството и създава кредиторска класа, чиято олигархична власт свършва с идването на нови лидери („тирани“ според Аристотел), които печелят обществена подкрепа като анулират дълговете и преразпределят собствеността, или изземат нейното плодоползване за държавата.

С Ренесанса, обаче, банкерите преориентират своята политическа подкрепа към демокрациите. Това не се дължи на някакви егалитарни или либерални политически убеждения, а по-скоро на желание за по-добра сигурност за своите заеми. Както обяснява Джеймс Стюарт през 1767 г., царските дългове остават частно дело, а не истински публичен дълг ¹. За да могат дълговете на един суверен да станат задължителни за целия народ, избрани представители трябва да наложат данъци, с които да се плащат лихвите.

Подарявайки на данъкоплатците глас в правителството, холандската и британската демокрации дават на кредиторите много по-сигурни претенции за плащане, отколкото царете и князете, чиито дългове умират с тях. Но скорошните дългови протести от Исландия до Гърция и Испания показват, че кредиторите започват да оттеглят подкрепата си за демокрациите. Те настояват за строги фискални ограничения и дори приватизационни разпродажби.

Това превръща международните финанси в нов вид военно дело. Тяхната цел е същата като военните завоевания в миналото: да присвоят земя и минерални ресурси, комунална инфраструктура и да поставят налози. В отговор, демокрациите настояват за референдуми за това дали да се плаща на кредиторите чрез разпродажба на обществена собственост и повишаване на данъците, водещи до безработица, понижаване на заплатите и икономическа депресия. Алтернативата е дълговете да бъдат намалени и дори анулирани, и да се въведе регулаторен контрол върху финансовия сектор.

Близкоизточни владетели обявяват „изчистване на дълга“ за запазване на икономическия баланс

Начисляването на лихви върху аванс от стоки или пари първоначално няма за цел да поляризира икономиката. Възникнали за пръв път в началото на третото хилядолетие пр. Хр като споразумения на храмовете и дворците в Шумер с търговци и предприемачи, работещи най-често в кралската бюрокрация, лихвите в размер на 20% (удвояване главницата за пет години) са замислени като справедлив дял от печалбата от далечна търговия или наеми за земя и други обществени активи (работилници, лодки и пивници).

След като практиката преминава в частните ръце на царските събирачи на наеми и такси, „божественото царство“ застава на страната на земеделските длъжници. Законите на Хамурапи (около 1750 г. пр. Хр.) отменят дълговете им по време на наводнения или суша. Всички владетели от неговата вавилонска династия започват първата си пълна година на трона с опрощаване на земеделските дългове, изчистване на просрочените задължения и започване на чисто. Дълговото робство се прекратява, правата върху земя, реколта и други обещания се връщат на длъжниците, за да се „възстанови реда“ обратно към идеализираното „първоначално“ състояние на равновесие. Тази практика се запазва и в т.нар. „Юбилейна“ година в Моисеевия закон (Левит 25).

Логиката e достатъчно ясна. Древните общества имат нужда от армии, за да защитят земята си, а това изисква освобождаване на задлъжнелите граждани от робство. Законите на Хамурапи защитават колесничарите и други бойци от това да бъдат свеждани до дългово робство и забраняват на кредиторите да конфискуват от царска и публична земя реколтата на хора, дължащи работна ръка и военна служба на двореца.

В Египет, фараонът Бакенренеф (около 720-715 г. пр. Хр, на гръцки „Бокхорис“) обявява дългова амнистия и премахва дъловото робство, когато е изправен пред военна заплаха от Етиопия. Според Диодор Сицилийски (I, 79, писал през 40-30 г. пр. Хр.), той постановява, че ако длъжник оспори дълга си, а кредиторът не успее да представи писмен договор, дългът се анулира. (Изглежда, че кредиторите винаги са имали склонност да преувеличават дължимото им.) Аргументът на фараона е, че телата на гражданите трябва да принадлежат на държавата, за да може тя да се възползва от услугите, които гражданите ѝ дължат във време на война и мир. Той смята, че би било абсурдно един войник да бъде тикнат в затвора от своя кредитор за неплатен заем и алчността на частни граждани по този начин да застраши безопасността на всички.

Фактът, че основните близкоизточни кредитори са дворецът, храмовете и техните събирачи прави анулирането на дълговете политически лесно. Винаги е лесно да отмениш задължения към самия себе си. Римските императори дори са горели данъчните регистри, за да се предотврати криза. Но е много по-трудно да се анулират дългове към частни кредитори. След около 750 г. пр. Хр. практиката за начисляване на лихви се разпространява на запад към средиземноморските вождества. Вместо начин да се даде възможност на семействата да преодолеят разликите между приход и разход, дългът се превръща в основен лост за изземане на земя, което поляризира общностите между кредиторски олигархии и задлъжнели клиенти. В Юдея, пророкът Исая (5:8-9) осъжда отнемащите земя кредитори, които „присвояват къща след къща и присъединят поле след поле, докато не изземат и последното място и заживеят сами на земята.“

Кредиторската власт и стабилният растеж рядко вървят заедно. Повечето лични дългове в класическия период са продукт на малки суми пари, отпуснати на лица, живеещи на ръба на препитанието и едвам свързващи двата края. Отнемането на земя, имущество и лична свобода вкарва длъжниците в робство, което става необратимо. Към 7-ми век век пр. н. е., „тирани“ (популярни лидери) се появяват и свалят аристокрацията в Коринт и други богати гръцки градове. Те получават подкрепа чрез анулиране на дълговете. По по-малко тираничен начин Солон основава атинската демокрация през 594 г. пр. Хр и забранява дълговото робство.

Но олигархиите възникват отново и потърсват помощта на Рим, когато царете на Спарта – Агис и Клеомен и техният наследник Набис искат да анулират дълговете в края на трети век пр. Хр. Те са убити, а поддръжници им – изгонени. От Древността насам, политическа константа в историята е, че интересите на кредиторите противоречат на популярната демокрация и на царската власт, които са в състояние да ограничат финансовото завладяване на обществото и налагането на лихвоносни дългове и плащания върху възможно най-голяма част от икономическия излишък.

Когато братята Гракхи и техните последователи се опитват да реформират дълговите закони през 133 г. пр. Хр., доминиращата сенаторска класа действа с насилие, убива ги и слага началото на едновековна социална война, свършила с качването на Август на императорския трон през 29 г. пр. Хр.

Римската кредиторска олигархия печели социалната война, поробва населението и слага началото на тъмна епоха

Навън нещата са още по-кървави. Аристотел не споменава изграждането на империя в политическите си схеми, но външните завоевания винаги са били главен фактор в налагането на дългове, а военните дългове са основната причина за държавен дълг в Съвременната епоха. Най-суровите данъци в Античността са наложени от Рим, чиито кредитори се разпространяват като чума из Мала Азия – най-проспериращата му провинция. Законността почти изчезва с навлизането на кредиторите-“рицари“, публиканите. Митридат Понтийски повежда три народни бунта и местното население в Ефес и други градове въстава и убива над 80 000 римляни през 88 г. пр. Хр. Римската армия отвръща на удара и Сула поставя военен налог от 20000 таланта през 84 г. пр. Хр. Таксите за неплатени лихви умножават тази сума шест пъти до 70 г. пр. Хр.

Сред водещите историци в Рим, Ливий, Плутарх и Диодор посочват като основна причина за падането на Републиката непреклонността на кредиторите при воденето на едновековната социална война, белязана от политически убийства между 133 и 29 г. пр. Хр. Популистки лидери се опитват да привлекат последователи, предлагайки анулиране на дълговете (например, заговорът на Катилина от 63-62 г. пр. Хр.). Те са убити. До втори век, н.е. около една четвърт от населението е сведена до робство. До пети век римската икономика се срива, изцедена от пари. Животът на ръба на препитанието се връща в провинцията, започва Тъмна епоха.

Кредиторите намират практическо основание да подкрепят парламентарната демокрация

Банкерството се възстановява, след като кръстоносните походи разграбват Византия, вливат сребро и злато и съживяват Западноевропейската търговия. Християнското противопоставяне срещу вземането на лихви е преодоляно заради престижните кредитори (Рицарите Тамплиери и Хоспиталиерите, предоставящи кредит по време на кръстоносните походи) и техните основни клиенти – царете, използващи парите, за да плащат на Църквата и все по-често – за водене на война. Но царските дългове изчезват със смъртта на царете. Фамилиите Барди и Перуци фалират през 1345 г., когато Едуард III отхвърля военните си дългове. Банкерските родове губят още повече от заемите си към Хабсбургските и Бурбонските деспоти, заемащи престолите на Испания, Австрия и Франция.

Нещата се променят, когато холандската демокрация се опитва да се освободи от Хабсбургска Испания. Фактът, че техният национален парламент договаря постоянен публичен дълг от името на държавата, дава възможност на „Ниските земи“ да получат заем и да купят наемници в епоха, когато парите и кредита са сухожилията на войната. Достъпът до кредит „е тяхното най-силно оръжие в борбата за свобода“, отбелязва Еренберг: „Всеки, който дава кредит на принц знае, че погасяването на дълга зависи само от възможността и желанието на длъжника да плаща. Нещата стоят много по-различно при градовете, които имат власт на господари, но са също така и корпорации, организации от хора, държани в обща връзка. Според общоприетите закони всеки отделен гражданин носи отговорност за дълговете на града със своята личност и имущество.“ ²

Финансовото постижение на парламентарно управление е да въведе дългове, които не са просто лични задължения на монарсите, а са наистина публични и обвързващи, независимо кой заема трона. Това е причината първите две демократични държави, Холандия и Великобритания, след революцията си през 1688 г., да изградят най-активните капиталови пазари и да станат водещи военни сили. Ирония на съдбата е, че именно необходимостта от военно финансиране насърчава демокрацията и създава симбиоза между военното дело, кредита и парламентарна демокрация в епоха, в която парите все още са сухожилията на войната.

По това време „правното положение на краля като длъжник е неясно и все още не е сигурно дали кредиторите му имат някаква застраховка в случай на неизпълнение на задължението“.³ Колкото по-деспотични стават Испания, Австрия и Франция, толкова по-трудно финансират своите военни авантюри. До края на осемнадесети век Австрия остава „без кредит и следователно без много дългове“ – най-несигурният длъжник и най-зле въоръжената страна в Европа (като отбеляза Стюарт 1767:373), напълно зависима от британските субсидии и дългови гаранции от времето на Наполеоновите войни.

Финансите се пригаждат към демокрацията, но след това водят към олигархия

Макар че демократичните реформи през деветнадесети век ограничават възможностите на поземлената аристокрация да управлява парламентите, банкерите навлизат с гъвкавост и постигат симбиоза с почти всяка форма на управление. Във Франция, последователите на Сен-Симон насърчават банките да станат нещо като взаимни фондове, даващи кредит в замяна на дялове. Германската държава прави съюз с големите банки и тежката промишленост. Маркс пише с оптимизъм за това как социализмът ще направи финансите продуктивни, вместо паразитни. В Съединените щати, регулацията на комуналните услуги върви ръка за ръка с гарантирана възвръщаемост. В Китай, Сун-Ятсен пише през 1922 г.: „Имам намерение да превърна всички национални индустрии в Китай във Велик Монопол, собственост на китайския народ и финансиран с международен капитал, за взаимна изгода“. ⁴

След Първата световна война САЩ заема мястото на Великобритания като основна страна-кредитор и към края на Втората световна война вече притежава около 80 на сто от паричното злато в света. Американските дипломати изграждат МВФ и Световната банка като кредиторски институции, финансиращи търговска зависимост, най-вече към Съединените щати. Заемите за финансиране на търговия и дефицитни разходи идват с „условия“, които преместват икономическото планиране в ръцете на клиентски олигархии и военни диктатури. Налагат се строги икономии, които едва стигат за обслужване на дълга, а демократичният отговор не стига по-далеч от „протести срещу МВФ“, поне до момента, в който Аржентина отхвърли външния си дълг.

Подобни кредиторско-ориентирани икономии днес биват налагани на Европа от Европейската централна банка (ЕЦБ) и бюрокрацията на ЕС. Привидно социалдемократически правителства се насочват към спасяването на банките, вместо към съживяване на икономическия растеж и заетостта. Загубите по лошите банкови заеми и спекулации се прехвърлят към сметката на държавата, като в същото време се съкращават публични разходи и дори се разпродава инфраструктура. Отговорът на данъкоплатците, натоварени с този дълг е да организират народни протести, започнали от Исландия и Латвия през януари 2009 г., и по-широки демонстрации в Гърция и Испания през есента на тази година. Това става в знак на протест срещу отказа на правителствата за провеждане на референдуми по съдбовния въпрос за спасяването на чуждестранните кредитори.

Преместване на икономическото планиране от избраните представители към банкерите

Всяка икономика е планова. Тази функция традиционно се изпълнява от държавата. Отказването от тази роля под мотото за „свободен пазар“ я оставя в ръцете на банките. Оказва се, че създаването и разпределянето на кредит дава още по-големи възможности за централно планиране от тези на избраните държавни служители. Още по-лошо – времевите рамки тук са доста по-кратки, в стил „удари и бягай“, което води до бързо източване на активи. В търсене на печалби, банките са склонни да унищожат икономиката. Излишъкът се изяжда от лихви и други финансови такси, което не оставя достатъчно приходи за нови инвестиции и основни социални разходи.

Ето защо предаването на политически контрол в ръцете на кредиторската класа рядко води до икономически растеж и нарастващ жизнен стандарт. Тенденцията дълговете да растат по-бързо от способността на населението да плаща е основна константа през цялата записана история. Дълговете се покачват експоненциално, попиват излишъка и принизяват голяма част от населението до своеобразно дългово крепостничество. Зовът на древността за опрощаване на дълговете и възстановяване на икономическия баланс търси онова, което в бронзовата епоха, в Близкия Изток се постига по воля на кралете: да се отменят прекомерните дългове.

В съвременната епоха демокрациите призовават за силна държава, която да наложи данък върху рентиерството и натрупаното богатство, и когато се наложи – опрощаване на дълговете. Това се прави най-лесно, когато самата държава създава парите и кредита. А най-трудно – когато банките превръщат своите печалби в политическа власт. Когато на банките се разреши да се саморегулират и те постигнат право на вето върху държавните регулатори, икономиката се изкривява така, че да позволи на кредиторите да се отдадат на спекулативните си залози и чистите измами, белязали последното десетилетие. Падането на Римската империя показва какво се случва, когато волята на кредиторите остане без контрол. При тези условия алтернативата на държавното планиране и регулиране на финансовия сектор остава пътят към дълговото робство.

Финансите срещу правителството; олигархия срещу демокрация

Демокрацията изисква финансовата динамика да бъде подчинена, за да служи на икономическия баланс и растеж. Тя изисква и облагане на рентиерските доходи и запазване на естествените монополи в рамките на публичната собственост. Необлагането или приватизирането на доходите от собственост ги „освобождава“ – те се връщат в банките, които ги капитализират във все по-големи заеми. Финансиранa чрез дългов левъридж (умножаване на заемите спрямо основния капитал, бел. пр.), инфлацията в цените на активите увеличава богатството на рентиерите, като в същото време прави икономиката като цяло по-задлъжняла. Тя се свива и пропада до отрицателен собствен капитал (натрупва повече пасиви, отколкото активи, бел. пр.).

Финансовият сектор вече има достатъчно влияние да използва извънредни ситуации като възможност да убеди правителствата, че икономиката ще пропадне, ако те не „спасят банките“. На практика това затвърждава техния контрол върху политиката, използван за допълнително поляризиране на икономиката. Основният модел е станалото в древен Рим, преминал от демокрация към олигархия. Давайки предимство на банкерите и оставяйки икономическото планиране в ръцете на ЕС, ЕЦБ и МВФ, националните държави се поставят в опасност да загубят правото да печатат пари и да събират данъци.

Произтичащият конфликт поставя финансовите интереси срещу националното самоопределение. Идеята за независима централна банка като „отличителен белег на демокрацията“ е евфемизъм за предаване на най-важното политическо решение – възможността за създаване на пари и кредит – в ръцете на финансовия сектор. Вместо решението да бъде взето от народа чрез референдум, спасяването на банките се организира от ЕС и ЕЦБ и вече е най-големият фактор в нарастването на националния дълг. Частните банкови дългове, прехвърлени към държавата в Ирландия и Гърция са превърнати в задължение за данъкоплатците. Същото е вярно и за $13-те трилиона в Америка, добавени от септември 2008 г. насам (включително $5.3 трилиона лоши ипотеки от Fannie Mae и Freddie Mac, прехвърлени на правителството и $2 трилиона замени на „пари-за-боклук“ от Федералния резерв).

Тези решения се диктуват от финансови пратеници, представяни като технократи. Назначени с помощта на лобисти на кредиторите, тяхната роля е да изчислят колко точно безработица и депресия е необходима, за да се изтръгне достатъчен излишък и да се плати на кредиторите за дълговете, прехвърлени вече към държавата. Но това, което обезсмисля техните изчисления е фактът, че икономическото свиване – дълговата дефлация – прави дълга още по-непосилен за изплащане.

Нито банките, нито държавните власти (или академиците, поддържащи статуквото) успяват да изчислят реалната способност на икономиката да плаща – по-точно да плаща, без да се свива. Чрез своите медии и аналитически центрове, те са убедили населението, че най-бързият начин за забогатяване е вземането на пари назаем и купуването на недвижими имоти, акции и облигации с нарастваща цена – напомпвани с банков кредит – и премахването на прогресивното данъчно облагане от миналия век.

Казано по-прямо, резултатът е шарлатанска икономическа теория. Нейната цел е да се премахнат проверките и властовите ограничения, с което плановата власт да премине в ръцете на финансовия сектор, под предлог, че той е по-ефикасен от обществената регулация. Държавното планиране и данъчното облагане са сочени за „път към робството“, сякаш „свободните пазари“, управлявани от банкери, свободни да действат безразсъдно, не е планова икономика, диктувана от специални интереси по олигархичен и недемократичен начин. На правителствата се казва да теглят „спасителни дългове“, не за защита на страната по време на война, както в миналото, а в полза на най-богатия слой от населението, прехвърляйки техните загуби върху данъкоплатците.

Нежеланието да се изслуша гласа на избирателите оставя националните дългове на нестабилна почва, в политическо и дори правно отношение. Дългове, наложени едностранно от правителства или чуждестранни финансови институции в лицето на силна обществена съпротива могат да се окажат също толкова несигурни, колкото тези на Хабсбургите и други деспоти в минали епохи. Без одобрението на народа, тези дългове могат да умрат заедно с режима, който ги е сключил. Новите правителства могат да действат демократично, да подчинят банковия и финансовия сектор на нуждите на икономиката, а не обратното.

Най-малкото те могат да се опитат да платят, въвеждайки отново прогресивното данъчно облагане на богатството и доходите и премествайки данъчната тежест върху рентиерското богатство и собственост. Връщането на регулациите върху банковата дейност и въвеждането на държавна алтернатива за кредитиране и банкови услуги би подновило социалдемократическата програма, вървяла успешно допреди един век.

Исландия и Аржентина са най-новите примери, но човек може да погледне назад към мораториума върху немските военни дългове и репарации през 1931 г. Тук действа един основни математически, както и политически принцип: Дългове, които не могат да бъдат платени, няма да бъдат платени.

БЕЛЕЖКИ:

1. Джеймс Стюарт, „Изследване върху принципите на политическата икономия“ (1767), стр. 353 ↩
2. Рихард Еренберг, „Капитал и финанси в епохата на Възраждането“ (1928):44f., 33 ↩
3. Чарлс Уилсън, „Чиракуването на Англия“: 1603-1763 (Лондон: 1965):89 ↩
4. Сун Ятсен, „Международното развитие на Китай“ (1922):231ff ↩

Статия на Майкъл Хъдсън, професор в Университета Мисури, Канзас Сити (UMKC), един от малкото икономисти, предвидили с точност финансовата криза.
* Статията е публикувана във Frankfurter Algemeine Zeitung на 5 декември, 2011 г.

Превод от английски: Максим Проданов. Първоначално публикуван в Intidar

Колаж и обработка: Стефан Пройнов

Източник: lifeaftercapitalism.info

Виж още от: bulpress.eu