Едва ли има човек, който поне малко да не е живял на село.
Я при баба ще го пратят техните за лятото, я нещо друго, но така или иначе всеки може да се похвали с някакъв престой на село, дори и за кратко да е. И ако се върнете назад във времето непременно ще си дадете сметка, че това са едни от най-хубавите години, за които можете да си спомните.
Ако като мен сте живели на село и после по стечения на обстоятелствата най-различни се е наложило да се преместите в голям град, смятам, че ще ме разберете най-добре.
Няма как да се забрави мирисът на българското село отпреди години.
С ароматите на сено, на набрани билки, на летния пороен дъжд, та дори ако щете и на стадо овце. Ако говорим за вкусовете на селото, о те са незабравими – на мекиците на баба, на печени чушки, сладка най-различни, на топъл хляб от фурна, каквато всяко село си имаше. За свинското по Коледа въобще мисля да не отварям приказка.
На село и ушите ви са добре обгрижени с доволно количество звукови картини. Събуждането с кукуригането на петела си е повече от класика. Трудно може да се забравят и шума на реката, и звука на вятъра, брулещ листа… Там дори боботенето на автомобила може да ви се стори приятно, просто защото го чуваш отдалече, един е и най-вероятно следващият ще мине след половин час. Време, за което през кръстовището до нас минават стотици коли.
А гледките? Има ли нещо по-красиво да се качиш на близкия хълм до твоето село и да се огледаш във всички посоки. Да намериш от там къщата си, която иначе ти се струва огромна, а сега е просто една точка до останалите. Пътищата пък приличат по-скоро на змии, виещи се между хълмчета и долчинки.
Българското село се е грижело за всички сетива и обоняния, които вие осезаемо или не използвате. Какво да кажем за допира до българското село. Каквото и да кажем ще е малко и безлично, просто трябва да се усети. Да си там. Да си там, когато те хапе истинската зимна виелица, да усетиш разкъсаните паяжини по лицето си, докато вървиш из горските пътеки или да се потопиш в разхлаждащ поток сред горещото лято.
Такова е било българското село някога. То и сега е такова, само дето всички сме избягали и хората, които изпитват реално това, за което ви разказвам стават все по-малко. Ако се разровите из сайта на Националния статистически институт и потърсите информация за броя на населението на вашето родно село (или това на родителите си) най-вероятно ще установите, че то, както и много други български села са преживели най-големия си разцвет в началото на миналия век. Моето село е наброяло над 1500 човека по това време. Сега са останали под 200 жители. Първият по-осезаем отлив на население от българските села започва от 1944 г.
Дали заради множеството проекти в леката и тежката промишленост по градовете, дали заради стремежа да се вземе това пусто жителство, не знам. За следващия такъв преломен момент може би се сещате и сами – 1989 г. Така до ден днешен българските села се топят, стават все по-малки, запустяват и „подслоняват” само мародери, които като пирани оглозгват всичко до кокал (стига се до там дори да изтръгват кабелите от електрическата инсталация от стените!).
Макар картинката да не е розова, наскоро попаднах на репортаж по телевизията (един от малкото позитивни принципно), който казваше, че за първи път от 25 години се забелязва ръст на хората, които се преселват от града, за да живеят на село. Дори се споменаваше за създаването на чисто ново село на място, на което до сега такова не е имало. Дано… Кой не би избягал от шумотевицата на големия град, за да намери мъничко спокойствие на село, ако има тази възможност?
Другото, което ми дава надежда, че българското село няма да остане забравено са различните туристически инициативи там. Делът на селския туризъм бележи ръст последните едно-две десетилетия, най-малкото защото си стана екзотично преживяне да издоиш коза, да косиш трева или да поплевиш малко градинката. Не е трудно да намерите читава туристическа агенция (например CALISTO TOURS), способна да ви осигури такива преживявания. Пробвайте, може пък и да ви хареса. Все ми струва, че няма да съжалявате./planinar.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
