Петима живяхме в една стая, 12 години чакахме ред за жилище

Петима живяхме в една стая, 12 години чакахме ред за жилище

Реклама

Като всяко младо семейство, и ние със съпруга ми започнахме да пестим пари за жилище веднага след сватбата.

Беше през далечната 1969 -а., когато се роди първата ни дъщеря. Живеехме при свекър и свекърва в една стая, така че се картотекирахме като нуждаещи се в столичния район и зачакахме да ни дойде ред. Мирно, кротко, скромно и дисциплинирано.

Реклама

Междувременно добавяхме към сумата в ДСК колкото беше възможно, не след дълго тя нарасна предостатъчно, за д се купим голям апартамент. Но не бе възможно просто да поискаш и да си купиш жилище – както сега.

Държавата строеше масово панелки и ги раздаваше по списък. На едни продаваше срещу техния жилищен влог и с кредит от държавата, след като хората бяха събрали нужното количество лихвоточки, на други предоставяше жилище под наем, а на трети предлагаше да изберат сами размера, мястото и времето, в което да придобият собствен удобен апартамент без ограничения за каквото да било. Защото в соц времето всички бяхме равни, някои обаче бяха първите сред равните.

Работехме, междувременно ни се родиха още една дъщеря и един син- станахме родители на общо три деца. Амбицията ми беше обаче по-далечна – децата ни да бъдат поне четири, та на всяка баба и на всеки дядо да подновим името.

Но когато се появи и третото, стана ясно, че плановете ще се поотложат. Стаята ни отесня съвсем, наложи се да правим кревати на етажи, а кошчето на бебето се люшкаше между разтегателния ни диван и електрическия радиатор. Дълго бяхме крайно нуждаещи се. Но само в нашия район семейства като нас бяха 48 хиляди, с различен брой деца.

Реклама

Всички опити да пораздвижим държавната машина бяха нахалост. Децата боледуваха едно през друго и се наложи, аз, майката, да поема инициативата. Тръгнах да хлопам по врати, за да обясня тежкото ни положение, белким някой разбере и разреши да си купим жилище с нашите собствени пари. Те отлежаваха над 12 г. в ДСК, а лихвоточките ни стигаха за два -три апартамента. Напразно! Предложиха ни … гарсониера на 16-ия етаж в блок, който вероятно щеше да бъде един ден построен.

Накрая се заеха обществените ни органицации в работата ми. Отново се проточиха година – две. Най-сетне партийната ни секретарка, чийто съпруг стана съветник на голям шеф на културата, направи каквото трябва. Една сутрин у дома цъфна представител на районния комитет на БКП. За да провери на място жилищните нужди.

Представете си студена зима, стара къща, стая, коридор и обща кухня , опасани от мокро пране, провесено на опънати въжета, мрънкащи деца, майка кърмачка с родилна треска и смаян партиец, който гледа над очилата си с широко ококорени очи и хвръкнали до темето му вежди: ”Другарке, как можахте да се докарате до това трагично положение?! Едното не ви ли стигна? Не сте ли чували за противозачатъчни?”.

Благодарих на милия човек за отзивчивостта и го помолих да си тръгне. За да спестя още подробности, ще добавя само, че в крайна сметка Държавата ни предостави възможност да си купим жилище – не да изберем- а да купим единственото, което ни предлагаше- в последния блок на последния квартал на София, на панел, напълно недовършен, без път дотам, без никакъв транспорт. 80 квадрата с малки стаи, с преходен хол, за 5 души. При това – длъжни бяхме в рамките на същия работен ден да обявим купуваме ли или не. В противен случай ни отнемаха тази „привилегия” вовеки- след нас чакаха още 47 хиляди семейства. Купихме го –с всичките кусури. Не отговаряше на нито едно условие за нормален живот на петчленното семейство.

Когато след две години шефът предложи на две колежки да изберат квартал- Лозенец или Зона Б-5, за да си купят жилище, аз плахо попитах възможно ли е да направя смяна с моето. Шефът рече:”Ееее, то не може на всички, мила!” След няколко години още настъпи деноминацията на парите. Ако не бяхме купили панелката, сумата ни в банката щеше да стане точно … 12 лева!

Loading...

Припомних си наскоро тия одисеи, когато снаха ми отиде да се регистрира в общината на нашия адрес. Какво беше моето учудване, когато разбрах, че чиновничката направила „компромис”, като й разрешила да се запише у нас, макар че апартаментът не предоставял по 20 квадрата на човек жилищна площ, и не е поне 160 квадрата, каквито били изискванията на ЕС! / Надя СТАМБОЛИЕВА


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.