Стела от Швейцария: тайничко си мечтая да се върна в България

Швейцарският манталитет е труден за разбиране, разказва българката медицинска сестра. Стела Суста е на 31 години и е от Долни Богров.

От 3 години живее в Швейцария. Работи като медицинска сестра и учи за операционна сестра. През 2006 година се омъжва за швейцарски гражданин от чешки произход – Михаeл.

Заминах за Швейцария през 2004 година, за да работя като медицинска сестра. Отидох в Цюрих по програма, свързана със спогодба между България и Швейцария за обмен на кадри. Заживях в общежитие към болницата и в началото ми беше много трудно. Хубавото беше, че в същата болница имаше българки и с тях много се поддържахме. Не съм предполагала, че българи в чужбина могат да живеят така добре, да си помагат и да се разбират – бяхме 5 българки и бяхме добър тим.

Още от самото начало ме впечатли страната, особено това, че всичко е много организирано. Законите, системата, манталитетът, начинът на мислене – всичко е като една много добре смазана машина. В самото начало реших, че искам да остана тук и да си осъществя мечтата си – да уча за операционна сестра и да работя в тази област.

Преди да ми изтече договорът изкарах допълнително един курс по немски, както и 6 месечен курс за признаване на медицинската ми диплома от България през Червения кръст. Надявах се да започна работа, но България не беше част от Европейския съюз и спогодбата, по която работих не се продължи.

В последните ми две седмици в Швейцария се запознах случайно с Михаел – по-късно той стана мой съпруг. Видяхме се за първи път в една бирария – седеше на отсрещната маса със свой приятел. По-късно те дойдоха при мен и моята приятелка и се заговорихме. Разменихме си телефоните и се виждахме през последните ми две седмици в Швейцария. След като се прибрах в България, връзката ни продължи по телефона. Той ме покани на гости през зимата на 2005 година и останах при него 3 месеца. В този период се опознахме и видях, че имаме доста общи неща, въпреки че той е далеч от сферата, в която аз искам да се развивам. Той работи като мениджър в голяма търговска верига – „АЛДИ”.

През това време бях кандидатствала за специализация за операционна сестра, но получих отказ. Дипломите ми не послужиха за нищо, тъй като не бяхме част от ЕС, а страните от Съюза бяха с предимство.

След като бях 3 месеца при Михаел, се прибрах в България и започнах да си търся работа тук. Михаeл обаче продължи да ме търси, писахме си писма и през пролетта на 2006 година отново ме покани при него, заведе ме на екскурзия в Испания и там ми предложи да се омъжа за него. От моя страна също се бяха зародили чувства, разбирахме се. И това беше важно, защото нямаше да се омъжа за него, само за да постигна целите си за работа и реализация в Швейцария. Наистина трябваше да съм сигурна, че изпитвам чувства, преди да се обвържа сериозно.
През юни 2006 година сключихме брак. След като се омъжих подадох отново документи за специализация за операционна сестра и ме приеха.

Мъжът ми е от чешки произход и може би заради това си допаднахме, защото швейцарският манталитет е труден за разбиране. Не казвам, че мъжете са по-добри от нашите или не, но са много различни като поведение и начин на мислене. Моралът в Швейцария е на много високо ниво. Швейцарците, за разлика от българите, независимо от финансовото състояние, за тях жената е на първо място. Било то с жест или с дума, швейцарецът винаги ще те накара да се чувстваш най-важна за него. Това идва от възпитанието в уважение към жената.

Това лято дойдох в България за първи път от една година. Не бях виждала близките си, приятелите си. Дойдохме със съпруга ми, който се запозна с родителите ми. Ходихме и на морето – в Несебър и Слънчев бряг. На съпруга ми много му хареса тук. Каза, че хората са много сърдечни, открити и мили. Хареса му, че близките ми направиха първата крачка, за да го приобщят, хареса му храната.

Не мога да кажа, че нещо много ме дразни тук или да правя някакво сравнение. Мисля, че във всички страни, които са минавали през такъв преход и новост като членството в Европейския съюз, е имало трудности. Основното според мен е да запазим българското в нас, да запазим традициите. Бих казала, че ми харесва, че тук постепенно се европеизираме, но в същото време си пазим традициите.

София ми се видя много променена, но в положителна посока. Що се касае до хората, сега ми се вижда, че се е образувала още по-голяма пропаст между бедни и богати. Тук като че ли почти няма средна класа.

Най-мъчно ми става като виждам как стоят нещата в здравеопазването тук. В Швейцария здравеопазването се финансира от здравната каса и всеки, който е здравно осигурен, не плаща нищо в болниците. Месечните осигуровки са високи, но и здравеопазването е на много високо ниво, постоянно се инвестира, и то най-вече в изследователска дейност за подобряване на качеството не само на работа, а и на лечение. Здравеопазването е сред най-развитите области, редом с икономиката в Швейцария. В България всеки се лекува сам, поради страх, или липса на пари, няма я културата за профилактика. В Швейцария профилактиката е много важна, хората много се грижат за здравето си и продължителността на живота там е 90-95 години.

Мъжът ми като дойде тук много се учуди, че видя толкова много некролози на млади хора. Тук и по пътищата много млади хора загиват. В Швейцария не можеш да караш пил – 0 промила. Ако си пил и една бира, оставаш без книжка. Да дадеш подкуп на полицай е немислимо, няма никаква корупция. Може да има по горните етажи на властта, но на това ниво не.

Като си идвам в България, първо отивам при семейството си и се виждам с приятелките си. Останаха ми само две-три приятелки, които не пропускам да посетя. А най-ми е приятно във фризьорския салон на моята приятелка Лидия.

Тук съчетавам полезното с приятното, защото в Цюрих не ходя на фризьор. Досега не съм попаднала на фризьор там, който да осъществи желанията ми. Има много фризьорски салони разбира се, но там някак се правят нещата механично, правят го защото това им е работата. Специализират по три години, учат много, но сякаш не се влага творчество и лично отношение. Докато тук не е така. Когато съм в салона на Лидия – тук си говорим, пием кафе, идват други клиенти и те се чувстват като у дома си. Разглеждат си списания – обслужването не е механично, а стилистката, която те прави, те кара да се чувстваш все едно си дошла при приятелка, която ще ти оправи професионално косата. Това най-много ми липсва в Швейцария. Там не можеш да завържеш приятелство на работното място или да се сближиш случайно с някого. Лични контакти в работата не можеш да имаш. Никой не знае за колегите си почти нищо. Това е характерното – всеки живее за себе си, ако потърсиш помощ, ще ти помогнат, но не трябва да навлизаш в личния живот на никого. Да споделяш, да разпитваш на работното място – това е недопустимо.

От България много ми липсва излизането с приятели след работа. Няма значение, че утре ще ставаш в 8 часа за работа – предната вечер отиваш да отмаряш и да се забавляваш. Заведенията и през седмицата са пълни. Колкото и да е труден животът, хората намират време и средства да се събират, да излизат, да се забавляват. Швейцарците не правят така. Особено когато имат проблем – знаят, че трябва да са сериозни и да разчитат само на себе си. В България винаги можеш да се обърнеш към родителите, към приятелите. В Швейцария станеш ли на 18 години си поемаш своя път и се оправяш както можеш. Да не говорим, ако си чужденец, никой няма да те попита как си, справяш ли се, имаш ли нужда от нещо. Егоистично всеки гледа за себе си. Не казвам, че това е лошо, но на мен ми беше трудно да го приема.

Семейството на съпруга ми Михаeл е от Чехия и може би заради това ме приеха радушно. Те самите са емигранти. След Пражката пролет през 1968 година са емигрирали в Швейцария и не са се връщали в страната си. Семейството му ме приема много добре и ми съчувстват, защото те самите са минали по този път – да са далеч от родината си и да се опитват да се справят сами.

Българите в Швейцария си помагат и се подкрепят. Те не са много, повечето са женени за швейцарски граждани. Моята най-близка приятелка е българка. Първоначално работехме заедно, сега тя е на друго място, но се поддържаме. Малко са българите тук, защото законите за емиграцията в страната са много строги. Очаква се да бъдат приети облекчения за българските граждани, като част от новоприета в ЕС страна. Това ще стане чрез референдум в края на годината.

Швейцария е хубава страна – работиш, трудът ти се заплаща добре. Там няма бедни – има средна класа и много богати. Средната класа може да си позволи да отиде на почивка до Франция или Испания, да не се ограничава за основните неща като храната. Ние сме от средната класа, всичко си позволяваме, но си правим сметка.
Не ми е скучно, именно защото пътуваме много.

Решила съм да изграждам бъдещето си в Швейцария, то е свързано с работата и със семейството. Но си мечтая да се върна в България, някой ден нещата да се оправят, стандартът и условията на живот да се подобрят.

След опита си зад граница, може и да съм се променила, но дано да съм запазила нещо българско в себе си. Не бих искала да стана като швейцарците. Въпреки, че толкова години съм тук, се чувствам чужденка, това не е моят роден дом. Даже по Коледа правя сърми, а не печена пуйка, имам си иконка, паля си свещичка, моля се…

Страната е хубава, но в душата ми винаги има нещо, което ме подтиска, знам, че това не е моето място, но … не съм нещастна (усмихва се), щастлива съм, но бих искала българите в България да се чувстват щастливи.

Възхищавам се на младите хора, които са останали тук. Аз самата се чувствам безсилна в България, виждам, че дори да имаш много сили, да се бориш, пак нещата не се получават. Някъде се къса веригата. / zaedno