Масовата телефонизация беше една от гордостите на соца, често отчитана като достижение и знак за благоденствие на народа.
В интерес на истината в малките градчета тя вървеше значително по-ускорено и не беше обект на някакви корупционни практики.
Хората подаваха молба до пощата, плащаха си таксата и до няколко месеца се сдобиваха с телефон.
Не така стояха нещата в столицата и големите градове.
Родителите ми бяха подали молба за прокарване на телефонен номер някъде в първата половина на 80-те години, с телефон се сдобихме едва през есента на знаковата 1989 г.
И то не защото се беше случило дълго чаканото митично разширение на четворката – така наричаха централата на номерата, започващи с четири.
А просто защото баща ми по време на едно свое лечение в Хисаря се беше паднал в стая с телефонен техник.
Той работил в друга централа, но имал познат в четворката и така работата стана. Оказа се, че не е необходимо да търсиш помощ от високото началство на централата, просто един телефонен техник свърши работата за няколко дни.
Естествено, телефонът беше дуплексна двойка, така че и някой друг се облажи покрай нас.
За което баща ми пък почерпи техника, както си подобава, с кутия шоколадови бонбони, бутилка луксозна ракия и една луканкова щафета.
Те също бяха издирени по втория начин, с познати, но това е друга тема.
Знае се и днес, че по време на соца беше много важно да имаш някаква „връзка“. Въобще животът без връзки по време на соца си беше накак аутсайдерски.
Връзки за всичко – от водопроводчик, през автомобилен сервиз, до търговията и администрацията. Ако пък имаш връзка във висшата бюрокрация, можеше да минеш за преуспяващ и уважаван от всички.
Калоян Трайков, София
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
