Индустрията на България – Преди и Сега (Статия)

Доклад на инж. Иван Пехливанов, изнесен на интердисциплинарната конференция “Новите времена на България”

* данните са взети от забележителния труд на инж. Иван Кременски, от Варна, “България в Европа и света през 20-ти век”

През 1989 г. индустриалните ни предприятия са били 2593 – т.е., 7,7 пъти повече от тези през 1939 г.

– заети лица в 1989 г. – 1 580 000 души, т.е. 15,8 пъти повече от 1939 г.
– общата промишлена продукция при индекс 100 за 1939 г., през 1989 г. е 103 пъти повече.
– обем на износа през 1989 г. – 16,2 млрд. щ.д. – т.е. 83 пъти повече от 1939 г.
– през 1939 г. изнесената промишлена продукция е била само 4,3 %, а суровините 95,7 %, почти изцяло от селското стопанство. През 1989 г. съотношението е обратно: суровини – 4%, промишлени изделия – 96%.
– в 1989 г. общият износ на България е бил по-голям от износа на Гърция и Турция, взети заедно. Над 50 % от износа са изделия на машиностроенето и на електрониката.
Не е вярно е твърдението, че сме изнасяли промишлени изделия само в източните страни. Ето истината за десетилетието 1981-1990 г. Таблица 1.
Общата оценка за равнището на индустрията ни към 1990 г. е дадена от ООН. В “Доклада за човешкото развитие – 1995 г.”, на стр. 228, от изследваните 174 страни за индустриални са приети 47 и България е в тази група.

Днес картината е плачевна. За по-малко от 20 години индустриалното производство падна под 40 % от производството през 1989 г.! Ето данни за производството на няколко изделия: Таблица 2.

В известния си доклад господата д-р Ран и д-р Ът написаха: “От началото на 70-те години България направи огромни капитални инвестиции …, което доведе до създаване на вдъхващи уважение производствени мощности и изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката… Нашата преценка е, че между 70 и 80 на сто от основните фондове са на съвременно ниво… През последните години на електрониката и далекосъобщителната техника се падат над 20% от българската национална промишлена продукция. В този отрасъл работят приблизително 130 хиляди души, от които около 8 хиляди са висококвалифицирани инженери…” Въпреки тази висока оценка на г-дата Ран и Ът, днес всичко това е разрушено, мощностите, специалистите и работниците ги няма!

Причините за тази всеобхватна разруха стават все по-ясни. Зад сините и червени мечти за промяна, зад политическите страсти вече се открояват интересите и целите на световните сили, техните методи и действия, използваните пропагандни и дезинформационни ходове. Целта им вече се вижда: да прекроят света в началните десетилетия на настоящия 21 век.

Извършва се непознато в човешката история разделение на малцина свърхбогати и на огромна беднота, затъваща в мизерия, във физическо и морално израждане. Вече може да се съзре и мястото, което е определено на България в тази конструкция – да се превърне в държава от колониално-компрадорски тип.

Технологията на разрухата е прецизна. Тя включва серия от стратегически удари: срив на пазарите; разпад на стопанското управление; унищожителни удари върху финансовата и банковата системи; разстройство на националната и на регионалните инфраструктури; тотално разрушаване на индустрията и селското стопанство; генерална разправа с българския индустриален интелект.

Използва се виртуозна тактика: обществото ни се държи в непрекъснато политическо напрежение, ежедневно се раждат противопоставящи събития, младите се обливат наркотично с екшъни и телевизионни игри, обещаващи бързо забогатяване. Вече 20 години съзиданието е заменено с трошене.

Организаторите на това национално цунами сами се уплашиха от ужасяващата гледка. Пръв Луканов изрече думите: „Сега главната опасност е носталгията по миналото”. Това узакони демагогията и фалшификацията и ги утвърди като стил.

Резултатите са потресаващи. Катастрофално е намалението на населението ни. При първото преброяване през 1887 г. сме били 3,15 милиона; през 1946 г., след четири войни – 7 милиона, в 1990 г., след „фаталните” 45 години – 8,99 милиона.; в 2006 г. – 7,3 милиона души, от тях 700 хиляди все още са български граждани, но живеят постоянно извън страната. Намалението на нацията ни с 1,6 милиона души само за 16 години, е бедствие, по-голямо от националните катастрофи, сполетели България от Освобождението досега!

Срината е подготовката на специалисти. От Освобождението до 1950 г. са придобили висше образование под 40 хиляди българи. През периода 1951-1990 г. завършилите ВУЗ са над 450 хиляди! Много от тях са вече пенсионери, младите са на работа в чужбина, малко останахав родината, повечето от тях не работят по специалността си.
В началото на 1990 г. Луканов, Лилов и Младенов нарекоха икономиката ни „катастрофирала”, въпреки че Световната банка определи състоянието й като „криза”, която може да се преодолее. Те проведоха специален пленум за отговорността за “икономическата катастрофа”. Как ли биха нарекли днешното ни състояние?
Утре

„Тревожно” – това е слабо определение за бъдещето ни. Нито една обществена сила не е показала своето виждане за нашето “утре” и ясни пътища за неговото просветляване.

Държавниците на други страни от бившата соцсистема правилно видяха новите световни процеси и предприеха действия съобразени и с тях, и с националните си интереси, и съхраниха индустрията си.
Нашите политици не направиха това. Тръгнаха по мъглявини като “кръгли маси”, “демократичен социализъм”, властови пазарлъци и с това сложиха началото на срива ни.

– фалшифицираха се основни данни: реалният ни валутен дълг, като се отчетат валутният резерв и външните ни вземания, беше под 5 млрд. щ.д., той бе обявен за 10,5 млрд. щ.д. Даже и при тази невярна цифра, той възлизаше на 227 % от годишния приход. При Унгария това съотношение беше 319 %, а при Полша – 484%. Въпреки по-доброто ни състояние правителството на Луканов обяви “мораториум” на плащанията по дълга – рядко явление в световната практика.

– прие се най-дивата програма на приватизация, препоръчана от Ран и Ът. Те написаха: “Докато успешните приватизационни програми включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира… Това предизвикателство … е героично по своите размери и ако тази приватизация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила”;

– не се привлякоха в приватизацията световни фирми, по чиито лицензи, комплектни доставки и постоянно сътрудничество изградихме стотици заводи. Вместо да се разрушават, много от тях би могло да им се предложат като смесена собственост, както направиха в Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Например:

– за електро- и мотокарното ни производство бяха закупени над 10 лицензи за елементи и възли от известни фирми като “Бош”, “Плеси”, “Перкинс”, “Линде”, “Варта”, “Шльойман”. До 1989 г. продадохме в десетки страни над 1,2 милиона електро- и мотокари, част от тях все още са в движение. Заводите ни бяха разрушени, в това време производители от Чехия усвоиха и ни продават тези елементи и възли като резервни части за нашите кари.
– имахме над 30 завода и големи цехове за производство на инструменти и матрици. Прецизните машини в тях, работещи с точност до микрон и само в термоконстантни помещения, бяха над 200, може би колкото са в Швейцария, признат световен производител на инструменти. Една 20-килограмова сложна матрица струва колкото лек автомобил. С тях работеха майстори със забележителен опит. В София построихме първия малък инструментален завод със система “Кад–Кам” – директно управление на производствените машини от компютърните инженери, конструктори на инструментите. Когато го видя в действие, известният Максуел предложи да го закупи за крупна сума. Днес този завод е съборен и като сграда. Прецизни машини, струващи 500-800 хиляди щ.д., бяха продадени за по няколко хиляди, главно в Турция, някои даже се дадоха за скрап;
– заводът за спиралошевни тръби край Септември, с чиято продукция бе изградена 70% от газовата мрежа на наша територия до 1990 г., бе разрушен до основи, защото технологията му била стара. Днес в Турция се построи завод със същата технология, а ние отпаднахме от списъка на производители на газови тръби. За сведение – два факта. От 13-те аварии с газови тръби у нас до 1990 г. всички са при вносните тръби и нито една от нашите; листовата стомана за тръбите се произвеждаше от “Кремиковци” по оригинална технология, създадена от научноизследователските институти на БАН и на завода;
– завод “Ямболен” за полиестерна коприна край Ямбол бе изграден с доставка на технологии и оборудване от световноизвестната “Хьост”, Германия. Той снабдяваше с продукцията си наши заводи, правеше и директен експорт. Сега цеховете му са сринати;
– в този списък мога да включа още стотици заводи. Сред тях: Стоманолеярен завод в гр. Раковски, един от най-модерните в Европа – с оборудване от Германия; заводът за фин трикотаж “Яница” в Елхово – с италиански и германски машини; заводът за пасмантерия в Болярово – с машини и модели от Белгия; заводът ветеран за металорежещи машини в София – с уникални цехове; заводът за кондензатори в Кюстендил – с машини от Япония; чугунолеярен завод в Орешака – с техника от Германия; заводът за автобуси “Чавдар” в Ботевград – с лиценз от “Кесборер – Сетра”, Германия, заводът за полупроводници в Ботевград – по лиценз на CSF, Франция; завод за електропреобразователни прибори, Горубляне, – с лицензи от Япония; завод за дизелови двигатели, Варна, – по лиценз на “Перкинс”, Англия.
Тези и още много други ходове като “връщане на земята в реални граници”, раздаване на невъзвращаеми банкови кредити, продажба на индустриални мощности на безценица, дори за 1 лев, унищожиха индустрията ни.
А сега накъде?

Поради безхарактерност и чуждопоклонничество пропуснахме пътя на други страни от бившата соцсистема, саморазрушихме се и сега сме “под дъното”.
Остават ни следните възможности:
– да продължим по досегашния разрушителен път;
– да си въобразим, че по чудо ще възкресим времето преди 1990 г.
И в двата случая ще станем ликвидатори на третата българска държава, нещо, което ни се крои отвън.

Единственото спасение е да осъзнаем, че пред нас е дълъг път на капиталистическо развитие и че единствено, което можем, и то трудно, е да търсим при него човешки форми на живот на българите.

За съжаление, почти ежедневно ни затрупват примери, показващи, че днешните управляващи не са в състояние да постигнат и това.
Бих им предложил няколко неща:

– откажете се от сляпото чуждопоклонничество. Защитавайте нашите интереси, колкото и да е трудно това!
– спрете незабавно ежедневните си препирни и смешни спорове. Те противопоставят нацията и ни водят към самоубийство!
– разберете, че държавата е сложно нещо и крайностите са фатални! Тя затова съществува, за да бъде полезна на хората. Съгласието ви, че трябва колкото се може “по-малко държава”, е признание, че тя изобщо не ви е нужна. В човешката история има такива крайни и затова фатални примери. Един крал обяви: “Държавата, това съм аз” и следовникът му бе гилотиниран. Един строй обяви: “Аз съм всичко в държавата” и той рухна! Сегашната крайност – “по-малко държава” – е най-опасна – тя ще ликвидира не само себе си, но и народа!
– осъзнайте, че държава без индустрия е само потребител на чужди стоки и това ще я доведе до гибел. Затова работете с всички сили за възраждане на наши производства.

Създайте фондове, приемете насърчителни закони, помагайте на млади и инициативни производители.

Преди години, при посещения в Турция и Гърция, се учудвах на индустриалната им изостаналост. Сега, особено Турция, ме учудва с мащабите на индустриалното си развитие. Тези страни намират пътища, дори гъвкаво се настаняват със своя индустрия и у нас.
– трябва да ви е пределно ясно, че нищо няма да постигнем без индустриален интелект. За 20 години почти го пропиляхте, сгъстихте тягостно атмосферата около ВУЗ и БАН. Незабавно я разведрете и създайте условия за възраждане на висшето образование!
– накрая няколко думи към новите индустриалци. Зная за трудностите, при които крепите производството си. За да ги преодолявате по-успешно, обединете се от общ идеал: да създавате нова индустриална България. Това налага да намерите точната пропорция между своите и националните интереси!
Ето истината за десетилетието 1981-1990 г.:

Днес картината е плачевна. За по-малко от 20 години индустриалното производство падна на 40% от производството през 1989 г.! Ето данни за производството на няколко изделия:

– Доклад на инж. Иван Пехливанов, изнесен на интердисциплинарната конференция “Новите времена на България”, организирана от ПП “Нова Зора” на 6 и 7 март т.г. в София

* данните са взети от забележителния труд на инж. Иван Кременски, от Варна, “България в Европа и света през 20-ти век” / 5.03.2010 г. novazora.net