Кога и как Северозападна България стана най-бедният район в Европа – една безпощадна ретроспекция за възхода и съсипията!

Проф. Кръстьо Трендафилов

Голямата област Враца /целият Северозапад, включваща и района на Ч.бряг/ не прави изключение от общото състояние, в което се намира страната до 1944 г. Нископродуктивно, примитивно земеделие, липса на сериозни индустриални предприятия, транспортните връзки с административните центрове са нередовни, пътищата, доколкото ги има, са в окаяно състояние… От 417 селища в областта частично са водоснабдени 90, останалите са ползвали вода от селските чешми и общоселски герани. В голямата Белослатинска околия до 1944 г. електричество са имали 3 селища, а на територията на сегашната Врачанска област 16.

Селското стопанство в областта се характеризира с отглеждане на зърнено-хлебни и зърнено-фуражни култури. Добивите са от 80 до 120 кг/дка. В областта почти не се отглеждат зеленчуци, с изключение на зеле и варива предимно боб, като междинна култура. Овощни градини за производство на стокова продукция са рядкост. Овощни дървета има в дворовете и край нивите като единични дървета и в лозята.

В областта има силно развито животновъдство – в смисъл, че има много животни. Едър рогат добитък, ползван за работа на полето, и много овце и кози, отглеждани за мляко, кожи, вълна и месо. Във Врачанска и Плевенска област са отглеждани 41% от общия брой крави и биволици в страната. Тук се произвежда 50% от кравето и 30% от биволското мляко за пазара.

Промишлеността е представена от хранително-вкусовите предприятия. От 852 валцови мелници в страната 174 са във Врачанска област. Тук се произвежда брашно за столицата и затова голяма част от мелниците са търговски, а останалите са „уемни“ /небетчийски/. От 27 кланици, отговарящи на тогавашните изисквани в страната, три са в областта – във Враца, Б. Слатина и Видин.

На територията на областта е имало няколко памукотекстилни фабрики, като най-голямата е „Бахава “ в Мездра, оборудвана със 190 тъкачни стана, втора употреба. И още: спиртната фабрика „Балабанов“, преработваща „отпадъка“ от захарните заводи в Г. Оряховица, цигарената фабрика във Видин и много занаятчийски работилници, които трудно могат да се нарекат фабрики. Те са вършели услуги на населението .
След 67 г. държавен капитализъм, участие в 5 войни, преживяла две национални катастрофи, България през 1944 г. е бедна държава с 80% селско население, с различен размер собственост, но преобладаващо дребни собственици и немалък брой безимотни.

Положението става нетърпимо в периода 1941 – 1944 г., когато фашисткото правителство на цар Борис Трети с министър-председател Б. Филов на 1 март 1941 г. в двореца „Белведере“ – Виена, подписва протокол за приемане на територията на страната ни 560 000 души немска войска, която на 6 април 1941 г. напада Югославия, а след това окупира Гърция, докато нашата армия окупира Беломорска Тракия, Македония и Моравия. Издръжката на немската и българската армия натоварва и без това немощната българска икономика.

През 1944 г. държавата фактически е пред фалит. За периода 1939 – 1944 г. инфлацията предизвиква нарастване на паричното обращение 11 пъти. Цените на стоките през 1944 г. са нараснали 514%, докато през 1939 г. 26% от парите в обращение са имали златно покритие, в края на 1944 г. процентът е едва 5 на сто.
Новата власт в областта се заема с възстановяване на селата. На първо време с преустройството на селското стопанство, за да се гарантира хлябът на населението. Врачанска област е първата и единствена в страната, която приема свой едногодишен стопански план – 1946 г., за възстановяване на селата.

За изпълнението се докладва в МС пред Георги Димитров:
– На първо място, за 1946 г. нито педя земя не остава незасята.
– Спря намалението на ЕРД и увеличихме дребния с 120,000 глави /няма вече реквизиция за изхранване на немската войска/,
– Образувани са 5 водни синдиката – в Ч. бряг, с. Кунио, Мездра, Горни Лом, петият е в Клисура/ край Берковица/ за строителството на каскада от 3 ВЕЦ-а.
За реализиране на останалата част от плана е предвидено:
– Да се организират 800 бригади. Организирани са 2385 с 114 505 бригадири и е свършена работа за 69,258,888 лв. При план за поправка на стари и изграждане на нови улици – 286 – са направени 236, изградени са 170 моста. Ремонтирани, пристроени и изградени 118 училища, от тях 44 нови. Изградени са 145 чешми и герани, залесени 12,532 декара гори, произведени в повече 18,790,000 тухли, добити 35,305 кубика камък и т. н.

В отчета са споменати най-важните неща, свършени от хората под ръководството на избраните от тях местни органи на властта. Тук на са намерили място стотиците малки, но важни за отделния човек неща. Не са, а и не могат да бъдат отразени мечтите на тези свободни хора, разбрали, че качеството на техния живот зависи от тях. Това ще бъде записано в бъдещите отчети.
Кооперирането във Врачанска област започва веднага след промените.

През 1949 г. има 121 кооперации /ТКЗС/ с 15,000 член кооператори и 440,000 дка обработваема земя. В края на 1959 г. кооперациите са 373 със 123,548 членове и 3,916,748 дка обработваема земя. Това е 61% от броя на кооперациите и 1/6 от кооперираните площи работна земя в страната.

Резултатите са добри в сравнение с преди, но са далеч от достигнатото в други райони. През 1955 г. на един зает кооператор в страната са регистрирани 255 трудови дни, а в нашата област 169. На 1,000 дка. обработваема земя в Пловдивски окръг се получават 66,700 лв. приход, а в нашия 4,700 лв. В Пловдивско лозята заемат 6,8% , овощните градини 5,2%, зеленчуците 4,7%, а във Врачанско всички трайни насаждения са 2,6%.

Това налага сериозно да се промени съществуващата структурата на посевните площи. В окръга се поливат само 15,000 дка работна земя, а има достатъчно водоизточници, които не се използват. Няма зеленчукови и овощни градини за производство на продукция за пазара, а има много незаета работна ръка и благоприятни климатични условия.

На територията на сегашната област Враца /това и тогава, и сега е половината от Северозапада / започва изграждането на малки язовири и помпени станции. Първият язовир е построен през 1952 г. в село Г. Пещене за поливане на 150 дка. До началото на шестдесетте години, без тежка техника с много ръчен труд и волски коли са построени 75 малки язовира, 131 помпени станции, от които само 8 държавни. Поливните площи от 15,000 дка през 1952 г. са вече 392,873 дка през 1961 г.
Започва изграждането на съвременни напоителни системи – „Шишманов вал“ с плаваща помпена станция на р. Дунав и Чомаковска за използване вода от р. Искър. На първия етап осигуряват поливка на по 100,000 дка. През 1975 г. поливните площи са над 700,000 дка.

Животновъдството в първите години е губещо. Много ферми са непригодни за отглеждане на животни, липсват подготвени специалисти и работници. Многобройните стада от ниско продуктивни животни, които вече не се използват за работа поради използваната механизация, са в тежест на кооперациите. Техният брой не може да се намали, защото ще наруши продоволствения баланс на страната. Решението е – за да стане печелившо – подобряване на породния състав, изграждане на съвременни ферми, позволяващи промишлени технологии при отглеждането на животните и решително подобряване храненето, за което е нужно растениевъдството да осигури повече фуражно зърно.
Започва преструктуриране на посевните площи. Всяко ТКЗС на подходящи терени създава зеленчукова градина. Засаждат се 11,000 дка палметни градини с ябълки, увеличават се декарите със сини сливи, 40 000 дка са лозята, осигуряващи десертно грозде за прясна консумация и износ. В окръга започва отглеждането на едролистни тютюни /по проект, разработен от Булгартабак/, изгражда се сушилна за 7,000 т. сух тютюн Врачански окръг вече съперничи на окръзите от Южна България. Изграждат се пет консервни фабрики за преработка на произведената продукция, основно отиваща за износ.
Изграждат се нови, отговарящи на изискванията, сгради за кравеферми, расте отглеждането на свине за угояване в повечето стопанства, а по призива на свиневъда Харалампи Ценов се разгръща движение на Стотонници – свиневъди, които обещават да предадат 1,000 угоени свине, или 100 т. месо .

Всичко това дава резултати, но е далеч от създаване на конкурентно, високо доходно селско стопанство. Причината – липса на култура на земеделието в най-широкия смисъл на тази дума. Разработена е програма, обхващаща промени във всички направления по цялата верига на производството и управлението на процесите. Променят се програмите на селскостопанските техникуми, създават се постоянно действащи школи за поливачи, доячи, за преквалификация на механизаторите, подписват се договори с 26 института от ССА за консултация и опити по внедряването на добрите практики.

Резултатите – производството на пшеница 1961 – 1965 г. стигна среден добив от декар – 168 кг, 1974 г. – 351,7 кг, 1981 г. 430 кг; царевица – съответно 259 – 449,2 – 564 кг.
В животновъдството – поставената задача да се достигне 3,800 кг. средно за окръга от фуражна крава не се изпълнява с малко /26 кг/, но има ферми с впечатляващи резултати – с. Б. Геран – 5576 кг от крава, с. Попица и Еница над 5,000…
Само за периода 1976 г.- 1986 г. производството на хлебно и фуражно зърно е нараснало 1,7 пъти, на слънчогледа 1,3 пъти, на кравето и овче мляко – 1,2 пъти.
Промишлеността в първите години се развива чрез обединение на малките работилници в промишлени комбинати /промкомбинати/ и създаване на трудово-производителни кооперации в селата и малките градове /ТПК/.

След национализацията някои обединения стават държавни индустриални предприятия /ДИП/. Започва строителството на първите заводи. Това са големите заводи – Захарен завод Лом, Циментовия завод Б. Извор , Целулозно хартиения комбинат – Мизия. Трудностите са невероятни – няма квалифицирани строители и специалисти, събраните от селата майстори за първи път се сблъскат с такова „чудо“. Няма строителна техника. През 1958 г. на гара Б. Извор край Враца пристигат 140 вагона машини за циментовия завод и – проблем – не могат да ги разтоварят.

В Мизия подпочвените води са високи, строителната площадка става блато при дъжд, камионите с пристигналата техника влизат до обекта само теглени от верижни машини. На помощ идва държавата със строители и специалисти от други райони, но окръгът осигурява непрекъснат приток от незаетите в селата предимно млади хора.

За изграждането на промишлени предприятия през 4-та и 5-та петилетки в окръга са усвоени капитални вложения на стойност 847,000 хил. лв. Построени са 103 промишлени предприятия, от които 57 на централно и 46 на месно подчинение. Между тях са: Химическият комбинат, едно от най-модерните предприятия в страната с годишна задача 84 млн. тогавашни лв., ДТК „Вратица“, модернизираният завод „Ст. Димитров“ – Мездра, ДИП „Пионер“ – Б. Слатина, КЦХ „Мизия“, ДЦК „В. Пик“ в Б. Извор. Основните фондове в промишлеността достигат 475 млн. лв., от които 57% са въведени през 5-та петилетка.

През периода 1971 – 1981 г. производствените фондове достигат 1,223,000 хил. лв., от тях 1 милиард са концентрирани в 10 крупни предприятия. За периода 1956 – 1980 г., за 25 години производствените фондове в промишлеността са нараснали 11 пъти, произведената промишлена продукция 10 пъти, продукцията от селското стопанство 2 пъти. Само за седмата петилетка са въведени в действие толкова основни фондове в окръга, колкото за предишните шест петилетки. В народното стопанство на окръга работят 147, 000 души – 57,000 в промишлеността, 46,200 в селското стопанство, 19,400 извън материалното производство.

Общо в окръжната икономика работят
24,800 души с висше и средно специално образование. Обемът на промишлената продукция през осмата /1981 – 1985 г./ петилетка достигна 1,500 млн. лева. инвестирани са 1,246,000 хил. лв. Единствената АЕЦ „Козлодуй“, построена в малка развиваща се страна, от български строители достигна обем 226 млн. лв., ХК Враца – 104 млн. лв. КЦХ Мизия 50 млн. лв., ДММК Елисейна 25 млн. лв. и т. н.
Паричните доходи на населението в окръга се формират от: работна заплата и възнаграждение в ТКЗС – около 60 – 62% , пенсии 13,4% , продажба на селскостопанска продукция 5-6% и други – 12 – 14%. Паричните доходи на лице от населението от държавните и кооперативни предприятия за периода 1975-1980 г. в страната са в размер от 1257 лв. до 1682 лв., за Врачански окръг – съответно 1220 лв. – 1642 лв.

Когато оценяваме доходите на населението в страната и окръга, не трябва да се вглеждаме в номиналните доходи, въпреки че и те растат. Изключително важно е това, което показват данните за ръста на реалните доходи, където са отразени онези, получени по пътя на преразпределението на националния доход – безплатно здравеопазване, образование, използване базата за отдих и спорт безплатно или на минимални цени, възможността да се посещават театрални постановки и концерти на символични цени.

Какво още показват фактите?

Ръстът на номиналните доходи средно годишно по петилетки за страната е: 1953 – 1956 – 0,25% ; 1956 – 1960 г. – 9,1%; 1961 – 1965 г. – 6,7% ; 1966 – 1970 г. – 7,8% ; 1971 – 1975 – 6,7%; 1976 – 1980 г. 6,8% ; 1981 – 1985 г. 4.8 % ; 1986 – 1990 г. – 10,2% . За същите периоди средно годишният ръст на реалните доходи е: 6,8 , 10,1, 4,6, 6,0, 5,7, 2,6, 3,7, 2,6. Териториалният индекс за окръга е в порядъка на 97-99% от данните за страната. По среден размер на реалните доходи на човек от населението окръгът се нареди на 12 място. Това са фактите!
Един мъдър философ беше казал: „Когато фактите говорят, и боговете мълчат“. Не млъкват само закъснелите антикомунисти, които преди 1989 г. са се редели по Нова година на опашки за банани и това „сериозно е сривало техния жизнен стандарт“. При тези резултати дори Методи Андреев или специалистът от „инкубатора“ на Сорос Мартин Димитров не биха могли да кажат, че това е най-бедният район в България.

Двадесет и шест години след демократичните промени, когато ентусиазирано строим капитализъм с марка „БГ“, когато сме членове на НАТО и ЕС, положението в област Враца е толкова лошо, че този район от България е обявен за най-бедният в страната и в Европа. Населението от 311,000 до 1989 г. през 2006 г. е вече 205,000 души. Заетите от 147,000 са по-малко от 49,000. В областта няма земеделски кооперации – единствената социално ориентирана стопанска структура, но имаме богати арендатори, които рядко някой от собствениците на земя познава. Свинекомплексът в Рогозен за 80,000 свине е сринат, все още стърчи водонапорната кула, телеугоителните стопанства в Б. Слатина и Г. Бешовица за отглеждане на по 10,000 телета са ликвидирани, същата е съдбата на птицекомбината в с. Мраморен, достигнал в най-добрите си години производството на 5,000 хил. пилета.

Построеният нов месокомбинат, най-модерният в страната и влязъл в редовна експлоатация през 1990 г., е ликвидиран. Съществуват няколко малки месопреработвателни предприятия, които правят български луканки с месо от испански и баварски прасета, а единствената построена след промените лицензирана кланица от предприемача Ив. Гусев е закрита, поради липса на животни.

От промишлените предприятия и енергетиката работи АЕЦ „Козлодуй“, но вместо с 6 блока е с 2, четири са спрени, харчим милиони за тяхната физическа ликвидация. В ДЦК Б. Извор от седем линии работи една, в ТК „Вратица“ /трети по големина в страната/ се препитават 150 човека от 3,000 тогава. В ЕКЗ „Г. Генов“ /УНИКА/ уникалните машини са продадени, а халетата са сринати до основи, същата е съдбата и на най-старата фабрика „Атлаз“ за копринени платове и трико. „Химко“ – емблемата на Враца, е ликвидиран и разграбен, а високо квалифицираният колектив е разпилян, в Оряхово модерният комбинат „Изгрев“ за изковки и свързочни елементи е ликвидиран, в КЦХ „Мизия“ целулоза не се произвежда, в Мездра заводът за зъбни колела за селскостопански машини и транспорт „Искър“ е ликвидиран, в ЧЛК „Веслец“ и трите завода са ликвидирани, стоят /все още/ празните халета, а в административната сграда има шивашки цех. Транспортното обслужване се извършва от частни фирми, но има селища, като дори общинският център на община Хайредин нямат транспортна връзка с областния град.
С една дума – строителството на капитализъм, особено в неговия неолиберален съвременен модел, ежедневно, ежечасно създава хиляди бедни и няколко десетки богати дори в страни, които са членове на ЕС и НАТО, въпреки демократичното управление.

Няма партия или коалиция, управлявала след „цунамито“, сполетяло Северозапада 1992- 1994 г., да не е обявявала, че трябва да се помогне на този район. Но това с пожелания не става, а с решения – нормативно регламентирано, организационно, кадрово и финансово обезпечено. Така постъпи социалистическата държава през 1957 г., когато реши „да се помогне за развитието на Северозападна България“. И наистина помогна. / ДУМА