Той беше търговецът от най-висока класа, който осъществи най-големите сделки на България по времето на социализма

Политикът – търговец от най-висока класа, разказва как са били осъществени едни от най-важните и големи сделки на България по времето на социализма и как се е правела тогава голямата политика.

Години наред той е човекът, който дърпа конците във външната търговия на България, един от приближените на бившия Първи Тодор Живков. Като министър е осъществил сделки за милиарди, каквито днес ни изглеждат немислими, приятел е с най-големите богаташи в Турция, Арабските страни и къде ли не. Не помни колко пъти се е виждал със Саддам Хюсеин – 10-15 може би, пресмята той. Животът му е низ от срещи с най-известните хора тогава в политиката и е пълен с невероятни истории.

…
Кой е Христо Христов? 
Още 5-годишен, когато продавал пъпеши на спирката в селото си, Христо Христов получил първия урок по търговия – добре облечен клиент му казал: „Момче, помни, че се започва от по-високата цена и тогава се върви към по-ниската.” Това класическо правило Христов запомнил за цял живот. Не е ясно дали спортът е загубил голям футболист или спринтьор, но е факт, че наградите му като състезател са голяма гордост за него. 
Днес той живее с любимата си съпруга Вили скромно – в апартамент на 12-ия етаж. Чака да се стопли времето, за да отиде в селската си къща в Самоковско и да се занимава с градината. 
Умът му е все така бистър и помни с най-големи подробности имена и събития. Животът е бил благосклонен към него – дал му е възможност да види свят и да разговаря и преговаря с хората, променяли и създавали голямата политика през годините. Пази стотици, хиляди снимки, може да разказва с часове за личностите, запечатени на тях, и преживяното. 
Христов е роден през 1931 г. в габровското село Яворец. Между 1971 и 1977 г. е зам.-министър, а от 1977 до 1986 г. – министър на външната търговия. След това три години управлява цялата търговия, а в периода 1989-1990 г. е министър на външноикономическите връзки. 13 години е член на ЦК на БКП.

***

– Вие сте били дълги години министър на външната търговия по времето на социализма. Умението да търгувате откъде идва, как станахте търговец, г-н Христов?
– Родът ми е имал нюх към търговията. Моят дядо заедно с брат си след Освобождението се установява в габровското село Яворец. Помислили как може да се печелят пари и установили, че в България започват да се строят много къщи. А за това трябва много вар. Районът бил доста варовит и започвали да продават варта в Южна България. Иначе моя милост бях добър ученик, спортист – много голям бегач на 100 и на 200 метра. Играех и футбол, аз съм още от създаването на ЦСКА. Но не станах спортист.

– Вярно ли е, че сте били голям любител на цигарите „Малборо“? Имайки предвид поста ви, сигурно не е било трудно да се снабдявате в онези години с модерните вносни цигари?
– (Учуден започва да се смее.) Никога не съм пушил в живота си. Участвах в разни пиеси по време на вечеринки в Яворец или в Севлиево и веднъж запалих. Като се разкашлях, голям смях падна… Уиски обаче съм пил. Цигарите не са ме интересували, но съм правил голям бизнес с тях. Що се отнася до „борото“, представители на фирмата дойдоха в Пловдив и ги срещахме с Ядков, генералния директор на „Булгартабак“. Водихме разговори и получихме съгласие по техен лиценз да произвеждаме между 300 и 500 тона „Малборо“. Произведеното от нас беше оценено като най-доброто, произвеждано извън САЩ. Голяма търговия правехме някога, голяма. Сега... (Замълчава.) 

– Какво сега, продължете…
– Слаба работа! Ето, спряха и работата по проекта за АЕЦ „Белене“.

– Я кажете, колко пари похарчихте за Втора атомна, преди да я спрат еколозите след 1989 година?
– Подписах договора с руската страна за „Белене“ през 1987 г. Предвиждаше се до днес, 2012 г., да има четири хилядника. И знаете ли за колко купихме първия реактор, който ни беше продаден от чехите? Направихме брилянтна сделка с тях – платихме за реактор с мощност един гигават стойността на два суперкомрютъра и още десетина дискови подсистеми с голям обем на паметта.

– Шегувате се, г-н Христов… В парична стойност колко излизаше?
– (Смее се.) Знаех, че така ще реагирате, но е самата истина – 100 млн. рубли, които се равняваха на 30 млн. лева.

– Не мога да повярвам. Нали знаете как премиерът Борисов нарече „Белене“?
– Е, според него това било гьол за шарани. Та тогава ние направихме такива проучвания и подготовка, каквито никъде не са били правени за нито една централа. Как може да си представите, че ще си заложа главата за нещо, което не съм проучил докрай? Абсурд!

– Защо решихте да купите чешки, а не руски реактор?
– Руснаците бяха много претоварени и не смогваха с поръчките. Те ни препоръчаха да купим първия реактор от „Шкода“, Пилзен, като ни увериха, че е по-добър от техните. Имах много добри връзки с чешки министри и заминах за разговори в Прага. Но бях наясно, че са готови на отстъпки, защото този щеше да им бъде първият реактор, продаден в чужбина. Така аз се възползвах, а те склониха. По това време нашата електроника се продаваше много изгодно в Чехословакия – срещу всеки лев вземахме по три рубли. България тогава беше една от малкото страни в света, които произвеждат суперкомпютри. Дори започна да се говори, че можем да станем Германия на Балканите.

– А реакторите за централата в Козлодуй за колко ги взехте?
– И там не сме се минали. Подписал съм за всички реактори, само за първи и втори не съм. Трети и четвърти реактор например ги купихме на тройно по-ниска цена от пазарната. (Смее се.) Няма да се излагам я, нали съм от Габровско. Преди да тръгна за преговори със съветските другари, поръчахме на една швейцарска фирма да проучи на каква цена СССР е продал ядрени блокове на Финландия. Тая сделка беше тайна за целия соцлагер. И фирмата успя да разбере, че за един реактор финландците са платили 25 млн. рубли.

– Доста добре звучи. Да не би да сте договорили за същата цена?
– Почти. Искаха да ни вземат 100 млн. рубли за един реактор. Аз обаче не отстъпих, а аргументите ми бяха железни, имахме и документи. Руският заместник-министър, с когото разговарях, дори припадна, като чу, че даваме само 25 млн., та викахме лекар да го свестява. Исках равно третиране и накрая успяхме да се споразумеем за 29 млн. рубли. Все пак три пъти по-ниска цена от тази, която ни искаха братушките. А само след месец унгарците платиха три пъти по-скъпо от нас за същия реактор.

– И какъв извод може да направите?
– Че информацията е най-великото нещо в търговията. Основните правила са няколко: да не се бърза, да се проучи всичко, да се разбере какво знаят за теб партньорите ти и чак тогава да излезеш с предложение. В това е майсторлъкът. А такива сделки като тези сме правили не една и две…

– Срещали сте се с много политици от цял свят. Искал ли е някой нещо от България, което е любопитно да споделите?
– (Замисля се.) С турския премиер Тургут Йозал се срещнах през 1988 г. на панаира в Измир. Той поиска конкретно няколко неща, като първото беше да спрем излъчването и разпространението в чужбина на филма „Време разделно“, защото имало неверни послания и обида към империята. Но тогава си спомням друго. Йозал започна с думите, че трябва да проведем разговор за това, което се случва с турците в България. Коригирах го, че ще говорим за българските турци, които са български граждани. Този път изрази съгласие и каза, че те са български граждани и че към това население нямат претенции.

– По времето на социализма страната ни имаше приятелски отношения с арабските страни. Какви договорки имахме например с Иран, спомням си големите камиони на СО МАТ които пътуваха за там?
– Така е. Иран стана основен купувач от страните в Средния изток на стоки от европейските пазари и огромният стоков поток беше обслужван предимно от СО МАТ. Тази българска фирма бе една от най-големите в света. По това време притежаваше над 4500 броя хладилни и бордови камиона. Беше решено да се създаде смесена фирма с един от най-богатите ирански бизнесмени – Ирвани. Познавах го добре, а нашата транспортна фирма, ползвайки влиянието му, създаде най-добрите условия за третиране на нашите шофьори в Иран. Ирвани беше толкова доволен от тях, че при една среща ми каза, че те са като руските войници при Сталинград. Точни, неотстъпващи пред никакви трудности и най-важното – не използват камионите си за контрабанда или друга непозволена дейност.

– А доставките на оръжие за Иран и Ирак? Как беше възможно да го правите едновременно и за двете страни, които воюваха помежду си (б.а. – ирано-иракският военен конфликт започва на 22 септември 1980 г. и завършва с подписването на мирен договор на 20 август 1988 г.)?
– Решението, което трябваше да се вземе за доставки на оръжие за Иран, не беше взето леко, защото доставяхме оръжие и за другата воюваща страна. Трябваше да се съобразим и с позициите на СССР и САЩ, които все още не знаехме. Представих доклад на Живков и той го одобри. Познавах добре ситуацията в района, имах срещи в т.ч. и на най-високо равнище в двете страни. България се ползваше с много голямо уважение и респект. И всяка грешна стъпка можеше да ни струва скъпо. Решението носеше риск и политическа отговорност, каквито Живков не се поколеба да поеме. Между другото ще вметна, че в единствения разговор, който съм имал с Ясер Арафат, той ми беше казал: „Оръжието понякога е по-необходимо от хляба.“ Такава оценка за неговата необходимост очевидно се правеше и от Иран, и от Ирак.

– Как заплащаше Иран българския износ?
– Освен оръжие ние изнасяхме за там шилешко месо, цигари… Генералният директор на „Булгартабак“ Димитър Ядков например подписа договор с иранския тютюнев монопол за доставки на цигари ТИР и „Азади“. Така Иран стана вторият основен купувач на български цигари след СССР. Изпълнението, което предвиждаше доставки по 10 000 това цигари в течение на 10 години, бе изпълнено успешно. Иран заплащаше целия български износ с доставки на нефт.

– Но как извозвахте нефта, като в Залива се водеше война? 
– Това беше трудният въпрос. Количествата бяха големи и трябваше изцяло да се реекспортират. Решихме, че най-безопасният вариант за транспорта на нефта, е с голям танкер от 250-300 000 тона, който да превозва нефта. Оставаше да се намери подходящ флаг за танкера, застраховател и антиракетни съоръжения. Съгласие даде английската компания „Лойдс“, но предложи тежки условия, като сумата застрашаваше ефективността на сделката. Освен това рискът за мен и за изпълнителите ставаше много висок. Щеше да бъде трудно някой в България да подкрепи подобен проект. Нямаше друг вариант, освен да чакаме края на войната, а тя се проточваше дълго.

– По какъв начин дойде решението? 
– Съвсем неочаквано, като че ли беше приказка. Точно в този момент трябваше да отида на посещение в Ирак. Прие ме Садам Хюсеин. На срещата присъства и заместникът му Таха Рамадан. Поставих въпроса за свободното корабоплаване в Персийския залив, за обстрела по танкерите. Въпросът не беше случаен, но казан между другото. Намеси се Рамадан и каза нещо много важно: „По български флаг ние не стреляме.“ Хюсеин даде знак на съгласие. Това вече изцяло промени плановете за използване на танкера, който беше регистриран в България и с наш флаг.

– Колко време работи танкерът? 
– Една година, и то без проблеми. Цялото количество нефт, което заработихме с нашия износ, беше изтеглено. Танкерът повече не ни беше нужен и след кратък ремонт го продадохме за същата сума, за която го бяхме купили.

– За каква сума бе превозеният нефт тогава?
– Обемът на превозения нефт и после препродаден на трети страни надхвърли 2,5 милиарда щатски долара и съдържаше всички елементи от риска до успеха. Всички, които участвахме в това, имахме лична заслуга, но най-голяма беше на Иван Дамянов, генерален директор на „Кинтекс“, и на Людмил Дионисиев, заместник генерален дикертор на „Химимпорт“, специалист по търговията с нефт от световна класа, умеещ да търгува и да печели доверието на партньорите.

– Искали ли са от България посредничество за нещо? 
– Спомням си, че председателят на Министерския съвет Георги Атанасов направи успешни последователни посещения в Иран и в Ирак. От него знам, че по време на лична среща с Мусави, министър-председателят на Иран, последният е поискал посредничество на България за спиране на войната. В Ирак пък го прие Саддам Хюсеин. И двете страни изразиха благодарност на българското правителство за оказаното съдействие. Имаше и друго интересно. В Иран аз разговарях с министъра на отбраната и му казах точните дати, когато делегацията на Георги Атанасов ще бъде в Ирак. Помолих го за неговата сигурност по това време – да не изстрелват ракети по Багдад. Той се съгласи и спази обещанието си. / socbg.com