Hаскоро отново се разчу, че британците ще сложат още един ред тухли на стената, която отделя българина от британския трудов пазар.
Не ни стига, че холандците не ни пускат в Шенген, сега няма да можем и да работим в Англия. Полека-лека съвсем ще ни изхвърлят от Европа, току-виж и визи ни въвели (както плахо предположи една моя приятелка, с която пътувах оня ден от София за Лондон).
Зад тези страхове стоят тривиални вътрешно-политически жестове във Великобритания. Правителството губи и без това не много високата си популярност, икономиката още не може да се възстанови, безработицата е висока, данъчните събирания – недостатъчни.
Освен това в момента британските консерватори управляват в коалиция, нещо, което не се е случвало от Втората световна война насам. Това ще рече, че управляващата партия е в слаба позиция. Популярността пък на харизматичния и ексцентричен кмет на Лондон, Борис Джонсън, засенчва все повече не особено вдъхновяващия министър-председател Дейвид Камерън.
Камерън на своя ред трябва да покаже мъжество и решителност пред по-традиционното крило на консерваторите. Това от своя страна ще рече, че той пак трябва да повиши глас на европейската интеграция. История, позната във всяка страна в Европа, включителни и в България.
На този фон какво по-логично от това вътрешният министър да каже няколко думи за това как ще затегне границата за чужда работна ръка. И да обяви план за това как ще върне 130 мерки от сферата на сигурността от ЕС обратно в британски ръце. А министър-председателят да заяви по типичния си неясен начин, че балансът на властите между Великобритания и ЕС трябва да се промени.
Това е, което в груби линии става в последните няколко седмици във Великобритания. И което у нас се интерпретира като заплаха, насочена към работливите българи (предизвикана най-вероятно от несъществуващото нашествие на български цигани на Острова).
Откак ЕС включи десет източноевропейски страни в клуба, все се намира някой, който да каже, че източноевропейците ще залеят богатия Запад, ще вземат работните места, ще се лекуват на гърба на данъкоплатеца и ще изсмукват помощи за безработни.
В тази приказка има известно основание. Но в нея има и две съществени грешки. Първо, новите членки са и нов, макар и беден, пазар, те осигуряват приток на компетентна и по-евтина работна ръка, както и привлекателни възможности за изнасяне на производства в близки територии с по-ниски разходи. Имиграцията на работливи хора е добра новина за икономиката, както и за цените и качеството на услугите.
Тя има и образователен ефект и от двете страни на границата.
Второ, и не така очевидно, е, че който българин иска да замине за Великобритания, може да го направи. Не само това, но голямата вълна български имигранти замина още преди България дори да е станала член на Европейския съюз.
На практика всеки, който си е наумил да работи във Великобритания, е успял да го направи, или през фирми, които го искат, или чрез статут на едноличен търговец (self-employed). Тези, които не са го направили, най-вероятно не са били сериозно решени да го направят.
Затова и решението на Франция да удвои броя на професиите, достъпни за българи, няма да отприщи вълна от фризьори, лекари и учители, които ще тръгнат от Троян и Берковица за Лион и Страсбург.
Европа е достатъчно отворена, а вътрешните й прегради са по-скоро допълнитени бюрократични затруднения, които в крайна сметка всеки би могъл да преодолее. Единственото, което френското (хубаво) решение и английското (лошо) намерение обслужват, са вътрешнополитически притеснения. И, разбира се, тормозят крехкото национално самочувствие на българина.
Чудя се, дали има някой, който би казал: „Аз искам да работя в Англия, мога да работя в Англия и ми стиска да замина, но тия гадове на границата не ме пуснаха и ми провалиха живота“. Има ли някой, който седи в Търново или в Сандански, защото някой го е спрял да работи в Англия?
Онова, което задържа хората там, където са, е нерешителността, страхът. Онези, които могат да го преодолеят, заминават. Идеята, че животът ми се провали заради другите, е класически сюжет, който открай време служи за оправдание на нерешителния. Шенген, както и британските ограничения и френската либерализация на трудовия пазар са много важни жестове.
Но те са жестове, не и сериозни практически прегради. Те са важни за чувството за равенство. Българинът е напълно прав да се гневи за това, че старите членове на ЕС разиграват България. Но този гняв е свързан единствено с чувството за достойнство, не и с някаква реална преграда.
Автор: Юлиан Попов
Източник: glasutnamladitehora.wordpress.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
