Държавата се грижеше за здравето ни, лекарите бяха на ниво.
В училищата и заводите имаше доктори и зъболекари, правеха се профилактични прегледи.
Напук на всички хулители и отрицатели на социализма, със сигурност в онези години у нас беше изградена система на здравеопазване, за която днес можем само да мечтаем. Тогава държавата се грижеше за здравето на своите поданици.
Страната ни беше покрита с медицински заведения, нямаше кътче, в което да няма лесен и бърз достъп до медицинска помощ. Лекари и медицински сестри, зъболекари в учебните заведения и големите индустриални предприятия имаше навсякъде. Децата бяха напълно обхванати в имунизационния календар, редовно се извършваха профилактични прегледи на цялото население.
На ниво беше и санаториалното лечение, бяха изградени огромни по своя обхват санаториуми в центрове като Хисаря, Вършец, Велинград, Павел баня, Момин проход и на много други места. В тях срещу минимално заплащане хората получаваха възможност за 20-дневно лечение на различни хронични болежки под пълен медицински контрол. Бременните жени бяха обхванати от система за наблюдение. Съществуваха и така наречените климатични училища, в които учеха и живееха хронично болни деца.
През 80-те години се наложи и практиката големи заводи и предприятия да изграждат свои профилакториуми, в които работниците да почиват, да се лекуват на смени, без да се откъсват от трудовата си дейност, отново срещу символично заплащане.
Ако днес ходите по Витоша и попадате на много напуснати сгради, то те са именно тези работнически почивно-лечебни станции.
Участъковите лекари в поликлиниките бяха социалистическият първообраз на сегашните джипита, вършеха своята работа професионално и бяха едни истински семейни и дори потомствени лекари.
Сега, при демокрацията, здравето е превърнато в стока, който има пари – се лекува, който няма – е оставен на произвола на съдбата. Истински цинизъм спрямо българите.
Източник: socbg.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.