Един от най-ярките спомени от социалистическото ми детство е скритата в един шкаф икона.
В родната къща на баща ми в малко северозападно градче моята баба държеше скрита една икона. Богородица с младенеца, на гърба й стои печат от Светия синод на БПЦ.
Най-обикновена хартиена иконка в малка рамчица без никаква художествена стойност. Но вероятно безценна за религиозната възрастна жена.
Иконата не беше просто затворена там. Дядо ми беше забил пиронче на вътрешната стена в шкафа и тя беше закачена на него. Спомням си, че вечер преди лягане баба отваряше шкафчето прекръстваше се, казваше:
Благодаря ти, Господи! И после си лягаше. Като дете ми беше любопитно и я питах защо го прави, защо благодари.
Отговаряше ми простичко – защото я е дарил с още един ден. В един период ме предупреждаваше да не казвам на нашите. Само че веднъж, когато бяхме с родителите ми, видях, че баща ми е отворил шкафа и търси нещо в него. Не изглеждаше изненадан от иконката.
Отново с баба ми за пръв път прекрачих прага на църквата, която и до днес си стои в градчето, ремонтирана, разкрасена, облагородена. Тогава не изглеждаше така.
Естествено това бяха нашите малки тайни, които аз не споделях с никого, дори и с родителите си.
Тази жена си отиде от света в началото на 80-те години, но за мен си остана символ на чиста и неопетнена вяра, която дори и при религиозните репресии на онзи режим тихо и ненатрапчиво отстояваше.
Вярвам, че днес е на едно по-добро място, което е заслужила благодарение на своята духовна отдаденост. А иконката сега стои на стената ми и всекидневно е пред очите ми. / Цветан Асенов, Плевен
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
