Когато днес се завръщам в родното си място – малко градче в Северозападна България, с ужас гледам изоставената земя.
Тя вече не е дори буренясала, а обхваната от ниска растителност, храсталаци, а тук-там има вече и ниски дръвчета.
По времето на соца това бяха земи, които даваха продукция. Днес се говори с ужас за старите ТКЗС-та, но аз си спомням, че моите баба и дядо до края на живота си получавах купони, с които взимаха безплатно от хлебарницата всеки ден първокласен, вкусен бял хляб.
И така беше до тяхната смърт в началото на 80-те години. Освен това всяка година получаваха по няколко декара, засети с царевица и фасул, от кооперацията. Вярно е, че те се грижеха за тях, обработваха ги, а с добитата продукция отглеждаха животните в личното си стопанство.
Тогава нямаше къща, в която да няма поне стотина пилета и кокошки, прасета или дори овце и крави. Хората си помагаха, спомням си дните с окопаването на царевицата, когато на полето се събираше почти цялото градче. Същото беше и есента по време на брането на царевицата.
А най-вкусният боб и до днес в съзнанието ми е бабиният. Вярно е, че хората понякога с носталгия говореха за други минали времена, дочувал съм и ядни реплики по адрес на ТКЗС.
Но и до ден-днешен помня пълните дворове на хората с животни, асми, зеленчуци и какво ли не още.
Днес вече не е така. Всички се оплакват, всички недоволстват, всички от политика разбират, а дворовете им празни и буренясали. / Анатоли Василев, Враца
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
