Стефани Костадинова е единственият първокурсник от Благоевград в Американския университет в България, приет да учи в престижния американски ВУЗ с пълна стипендия.
Родена е през 1994 г. и тази година завърши с успех 5,99 Езиковата гимназия “Акад. Людмил Стоянов” в Благоевград в паралелка с изучаване на английски и немски език.
– Стефани, как се става пълен стипендиант на Американския университет?
– С добър английски език. На теста SAT изкарах 1350 точки, при 1600 максимално. Но всъщност то е и нормално да знаем добре английски език, защото все пак го учим от I клас. И другите 5-има от нашата гимназия, които също бяха приети в АУБ, се справиха много добре. Искам да използвам възможността и да благодаря на моята класна Десислава Чилева, която е отличен преподавател и без нея сега нямаше да съм първокурсник в АУБ.
– Само в този университет ли кандидатства?
– Да. Преди няколко години си бях наумила да уча някъде в Европа, например в Испания, но после се отказах. Проучих основно АУБ и реших, че тук ще получа много добро образование.
– Към каква специалност ще се насочиш?
– Това ще се случи във втори курс и вероятно ще е нещо, свързано с икономиката. Наистина още не съм решила, но като цяло мечтата ми е да имам някога собствен бизнес, затова такава специалност ще ми е от полза.
– Ако не беше получила стипендия, имаха ли родителите ти възможност да ти плащат таксата, която е над 10 000 долара?
– Не. Родителите ми работят като магазинери. Освен това имам по-малка сестра, която като мен учи в Езиковата гимназия, и нея също трябва да издържат. Очаквах, че все някаква стипендия ще получа, затова и кандидатствах. А и в университета студентите имат възможност да работят в различните офиси, за да помогнат по този начин на родителите си.
– Работила ли си досега през ваканциите?
– Не, тази година можех да поработя, но реших да изкарам книжка за кола, докато не съм започнала с лекциите в АУБ, че едва ли ще имам време за това. Остават ми още 2-3 часа кормуване и после съм на изпит.
– Магистратурата в България ли ще я завършиш?
– Не, със сигурност ще е в Европа.
– А САЩ?
– Изключено. САЩ не е страната, в която искам да уча и живея.
– Защо така категорично отхвърляш тази възможност?
– Бях там за 1 година и се уверих. Отвори се шанс да заминем 5-има души от всички езикови гимназии в страната по една международна програма. Кандидатстването беше много сложно, писахме 2 пъти есета, второто беше от 1000 думи, попълвахме много подробни CV-та, имаше интервюта с представители на програмата в София, но в крайна сметка ме одобриха и заминах за Вашингтон. Учихме биология и английска литература на първо ниво, на второ изучавахме история, икономика и география. Имаше и един задължително избираем предмет, наречен теория на знания. През двата срока живях в две приемни семейства във Вашингтон. И в двете имаше деца на моята възраст, но ми бяха скучни. Нито на дискотеки сме ходили, нито някакви особени разговори водех с тях. Иначе американците са отзивчиви, добри хора. И двете семейства бяха залитнали по здравословната храна, та се хранехме що-годе прилично, с готвени ястия, понякога имаше и лазаня, но като цяло САЩ не е за мен, не успя да ме впечатли с нищо. Аз обичам България и искам да си живея тук.
– Кое е най-ценното нещо, на което те научиха родителите ти?
– Вероятно това, че трябва да давам свобода на децата си, да не им се натрапвам, да ги окуражавам, когато имат нужда, да съм зад гърба им винаги и за всичко. Мама и татко се отнасят така с мен – имат ми пълно доверие, и никога няма да го предам. Никога не съм имала проблем да изляза, да отида на дискотека – винаги са ме пускали. Не са ми се налагали при избора на гимназията или на университета. Разбираме се отлично. Е, не че аз съм ги разочаровала много често.
– Кои черти в твоето поколение не харесваш?
– То не е до поколение, а е до възпитание. Има много свестни хора и сред по-възрастните, и сред моите връстници, не е хубаво да се правят квалификации: това ми харесва, а това – не.
– На страницата ти във Фейсбук си качила снимка с приятеля ти, той щастлив ли е, че ще учиш в България, а не в Испания?
– Да, приятелят ми е доволен от моя избор. Когато се запознахме, аз вече се бях отказала от идеята за Испания. Той се радва, че съм тук. Макар че пак няма да сме заедно – той е студент в София. 100 километра обаче не са нищо.
– В АУБ има доста модерна спортна зала – спортуваш ли нещо?
– Не, със спорта съм скарана. Не мога да разбера защо трябва човек да се мори и да се поти.
– Тогава с диети ли поддържаш фигурата си?
– Категорично не – даже любимата ми храна е лазанята. Понякога дори малко прекалявам с яденето. Въпрос на ген е вероятно.
– Четеш ли?
– Да, понякога.
– Какво?
– Различни неща.
– Снощи например какво чете?
– Напоследък нищо не чета – почивам си, защото тепърва ме чакат учебниците в университета.
– Имаш ли любим писател?
– Не, омръзват ми, защото като прочета една книга от един автор, следващата ми звучи по същия начин. Например Дан Браун – всичките му книги са еднакви.
– Почти всички студенти в университета членуват в някакви извънучилищни клубове, ти ще си избереш ли нещо?
– Да, може би нещо, свързано с пеенето, защото обичам да пея, макар да не съм се занимавала специално с музика. Вероятно ще се запиша в театралната трупа, ще видим. Във Вашингтон по визуално изкуство, не знам защо така го наричат този предмет, правихме скулптурки от глина. Не знаех, че мога да правя такива неща, но ми допаднаха. Та може и в АУБ да се заема с нещо подобно.
– Пълната стипендия предполага ли, че след 4 години можем да те видим отличник на випуска?
– Поне ще се старая много в тази посока. Най-малкото ще гледам да задържа успех над 3,50 /б.а. по четирибалната система/, за да мога да получавам до края стипендията. / struma
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
