Бях голяма – с кон не можеш ме премина, ни сокол да пратиш да ме прелети.
Днес съм малка – педя и половина – планина, река, небе. Ала имам синове и щерки, колкото са мравки по земята. Носих ги в утробата си с обич, пъпната им връв сама отрязах. Сях, ожънах, хляб им месих и ръце им дадох да си месят хляб.
Станаха орачи, лечители, учители, царе – имало е смисъл, значи дето им дарих душа. Свидни са ми всички и не давам мъх по челото на никой да покара. Кръв са ми Кера- Тамара, Пагане, Княгиня Райна! Дух са ми Бенковски, Ботев, редом с Караджата! Свещ съм им и църква, път съм им и гроб.
И съм горда:вдигнаха мостове, къщи зидаха по моето сърце. Гледах ги и им се радвах как съграждат си света. А пък аз държах ръцете крехки, дето пишат а, б, в. Учих ги да крият слово в пепел и от пепелта да сторват слово. Учих ги с една чепата пръчка животворната вода да търсят, когато дните ни пресъхнат. Всичкото си знание им дадох, да си имат вместо факел.
Но дойдоха чужди – да ме грабят, чужди обичаи да налагат. Лъгаха ме, мъчиха ме дълго, пробваха да ме секат от корен. Не успяха в своя буреносен пристъп, името ми хвърлиха на огън. Аз горях, догарях, станах въглен и от въглена добих душа отколе. И вървях след еднооки, дето водят сто слепеца и заклевах дъщерите си да вплитат чест в дебели плитки. Стиснах кремъклийка, знамена развях и станах топ черешов и баташки кладенец.
Ей я – през коприва, през лютиче съдбата все тъй криволичи. Криволичи, докато намери връх висок и си го кръсти Шипка. Там е моето спасение. Там, сред канарите, дочитам предсмъртното писмо от сина ми Апостола. Отне ми го бесилката. И трижди мръква над главата ми преди юнашки сън снегът ми да заспи. Най-подир настана пролет и поникна върху костите трева…
Свобода съм днес. Но никак не забравям как откъсваха от мене силни мъжки рожби, да ги правят еничари. Помня още как крадяха дъщерите ми да красят хареми и под други небеса да раждат.
Помня воеводи, писъци и ужас, и оная осакатена кобилка История. Остана ми една песен: „ Даваш ли, даваш..“ и точно смогнах да измия рани в придошлите Струма и Марица, и в оная луда, луда Яна, разполовиха сърцето ми. Колко съм плакала – питайте очите ми – езерата Рилски. Хем бях жива, хем не бях докато провъзгласиха Съединението.
Станах мъдра. Пазя се от всички. Чуждите ме знаят нестинарка. Знаят ме старица с вършини на гръб и девойка с кобилица на тънко рамо. Търновград ме наричат, Плиска, Преслав и Средец. Казват, че съм паче перо, дето скърца, от рози ехо и конник, препускащ в скалите на Мадара. Ала съм и друго: чан на празничното гърло и жито за помен.
Само скръбта ми не знаят. Пък аз ѝ слугувам, нося я и я живея. Тежи ми да гледам ония, от мене родени, как лесно харизват душата ми. Кой чеиза ми хвърля, кой ми златото пилее…
И ми иде да питам: свърши ли пръстта, на какво ще посегнат. Клето майчино сърце, орисано е да прощава! Но вижте: тече шира от ръцете ми – бъдещо вино, което вярва, че слънцето е близо. Прилича на шира, ала е древна кръв. Нека оглупелите да пият, да си спомнят, че от мене са излезли, че и те са: Добруджа и Тракия, Странджа, Македония и Мизия, Сакар и Родопа.
Мъчно ми е. Моля се да се намери тъпан – да думне в сърцата със страшна сила, щото макар да съм педя земя, всъщност съм светиня до последен камък. Вековете ще минават, мене пак ще ме зоват България.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
