Кои са династите Дуло І и Дуло ІІ ?

Когато летописецът Приск Панийски през 448 г. посещава Атила в Панония, в състава на византийското посолство на Максимин, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руа”. Това е чичото на Атила, който отглежда двете деца Бледа и Атила на брат си.

От Приск името е преписано от Касиодор към 519 г. и от Йордан през 551 г. в техните истории (Roas). Срещат се също формите „Руга, Ругил”(Ruga, Rugila). Има и форма „Роил” (Ρωίλας) в историята на Теодорит.Суфиксът „ila“ е очевидно важен, той присъства и в името на Атила. Форми на името на чичото на Атила като Rugila > Ruila, предполагат че точното му име е очевидно Руа/Руил.

Защо чичото на Бледа и Атила онаследява трона на Хунската империя, а не първородния син на династа? Очевидно бащата на Бледа и Атила е мъртъв и трона е в ръцете на брат му Руил. През Х в. преславския книжовник Йоан Екзарх ни разкрива какво е било династичното право при хуно-българите, което е заето и от хазарите по-късно: ”И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” (Йоан Екзарх. Шестоднев. С.,2000, с.159).

Трона не се предава на първородния син, той го поема едва след „престолонаследника“, какъвто в случая е втория брат. Ето защо, след смъртта на чичо им Руил през 434 г., Бледа и Атила поемат заедно управлението на хунската държава до 445 г., когато Атила става „самодържец“, след убийството на брат си Бледа.

В периода 434-445 г.г. начело на държавата е бил Бледа, но управлението на държавата е в ръцете и на двамата. Дори първородните им синове са били в управлението (за Елак, първият син на Атила, знаем, че е пращан да „стажува“ като владетел над акатирите на изток от Панония).

Кой  е бил тогава братът на Руил, бащата на Бледа и Атила?

Атила умира през 453 г. През 448 г. най-малкият му, трети син Ирник, е малчуган на около 5 години, но първородния му син Елак е очевидно поне на 18 г., след като е изпратен да управлява и владее над акатирските племена (Приск). Атила умира в разцвета на силите си, очевидно от съвсем естествена смърт. Атила умира след женитба, при хуно-българите е било разрешено многожеството. Това показва, че Атила умира от удар, при това сравнително млад, т.е. не е бил на повече от 40 години. Което ще рече, че е роден около 413 г., дори малко по-късно.

Бащата на Атила, според Йордан, се е казвал „Мундзук“. Това сведение Касиодор и Йордан го заемат от Приск, но този пасаж не се е съхранил в откъсите на Приск, запазени в преписите на летописи за Константин Багрянородни през Х век.

Приск посещава хуните през 448 г., но още в началото на V в. при тях е ходил друг историк и то също като посланик, изпратен от западния римски император Хонорий (395-423). Този историк е Олимпиодор, той живее в западната Римска империя и в книгата си дава латинизирана форма на някои хунски имена. Олимпиодор ни съобщава за хунския династ Донат и брат му Харатон. И двете имена са латинизирани, те са често срещани в латинския език, което показва, че истинските хунски имена са видоизменени от Олимпиодор.

Прави впечатление, че вероятно третият син на Атила, т.е. Ернак (в Именникът на българските владетели – „Ирник“) носи името, което Олимпиодор ни е предал в латинската форма „Харатон“.

Историкът Олимпиодор пише своята история през втората четвърт на V в. и тя обхваща събития след 407 г. до смъртта на западния император Хонорий (423 г.). В периода 410-420 г.г., според Ото Менхен-Хелфен, Олимпиодор участва в посолство до хунския рикс Донат.

Откъси от историята на Олимпиодор са съхранени в „Библиотеката“ на Фотий от ІХ в. Ето преразказа на текста: „Той (Олимпиодор – б. м.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето драматично пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните – б. м.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история”.

В осемнадесет фрагмента, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения. Що се касае до цитирания „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 448 г.

Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат. От „фрагмент 17“ на Олимпиодор научаваме, че съществува провинция „Мундияк”, която очевидно по време на посолството на Олимпиодор е завладяна от Донат. Изглажда „Мундияк“ (§ 17) при Олимпиодор и „Мундзук“ при Йордан е едно и също име (?). Тоест, това наименование на местност е станало прозвище на Донат, явно той вече владее тази провинция Мунтания, която Олимпиодор изписва „Мундияк”.

Но ако е така, излиза, че бащата на Атила е всъщност Донат, след като прозвището му е „Мундияк/Мундзук“? Тоест, името на бащата на Атила е „скрито“ под латинизираната форма Донат, и ние бихме искали да потърсим дали всъщност това не е самият Дуло, основателят на прочутата хуно-българска династия?

За целта, ще се върнем към най-ранните сведения за Руил при Приск. Чичото на Атила е известен с името Руил още преди 419 г., при това като династ, т.е. няма как бащата на Атила да е династът Донат, след като от Олимпиодор знаем, че Донат умира малко преди 423 г.(?).

Все пак, имаме напредък в изучаване на хунската династия, т.е. стана ни ясно, че трябва да правим разлика между прозвище и лично име.

Но има нещо, което ни се изплъзва. Основните хунски водачи, според Олимпиодор, са Донат и Харатон. При това дори след 423 г., когато е убит Донат, ние научаваме от историка, че Харатон поема водачеството. По същото време обаче Приск сочи чичото на Атила Руил за водач, визирайки дейността на Плинт, който през 419 г. става консул и е източният дипломат, който преговаря с хунския дипломат на Руил, т.е. с Есла. Същият Есла е първи хунски дипломат и при Атила през 448 г., както пише Приск. Същият Приск очевидно пише, че бащата на Атила носи име Мундзук (заето от Касиодор и Йордан). Същевременно, ако някой може да носи прозвището „Мундияк“, то това е само Донат. Той превзема тези територии и посолството на Олимпиодор тръгва от Западната Римска империя, през Адриатика и се насочва към Донат. „Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно.

Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е  прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен-Хелфен, 1973, с.97, 98).

„В 400 г. Улдин бил предводител на хуните в Мунтения, в източните части на Румъния, от р. Олт.” (пак там, с. 81), пише американският хунолог. Жалко, че в този момент не се е сетил, че бащата на Атила, според Йордан (от когото американският професор въобще не е възхитен като историк от VІ в. ), бил наричан „Мундзук” и че това  явно не е лично име, а  прозвище, което почти буквално повтаря олимпиодоровият топоним „Мундияк” (фр. 17).

Не случайно, когато Харатон става първи цар на хуните, от историческата сцена изчезва името на славният дотогава хунски пълководец Улдин, което прави впечатление на Томпсън (1948) и той изрично го отбелязва.

Обаче ситуацията е много по-объркана, ние предполагаме, че Харатон е именно Улдин, последното име е прозвище (?).

За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов), е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3). Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г. „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдис, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2). Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на префекта Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение именно на хунската помощ на Улдин: „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн. ХІІ. 12). Между другото, след убийството през 408 г. на западния префект Стилихон, функциите му са поети именно от Сар.

Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и като название на един от хунските народи през втората половина на V в.  Йордан твърди, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа, между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата. Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч. ІІ). Агатий Миринейски пък отбелязва, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3).

Очевидно е, че хунския генерал Улдин от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г., според Агатий. И все пак –  двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от който произхождат.

След 409 г. Олимпиодор отива при хуните и ни съобщава за латинизираните имена Донат и Харатон, но не знае за Улдин, при положение, че западният префект през 405 г. Стилихон разчита основно на неговата помощ за да се справи с Радагайските германски пълчища. През 400 г. Улдин спасява Византия от Гайна, а през 408 г. същият Улдин нахлува в Тракия с войските си. Очевидно е добре информиран за поемането на трона от Теодосий ІІ и регента му перс, ето защо не закъснява да нахлуе, за да иска данъци. За него пишат Созомен, Зосим, но Приск, описвайки събития няколко години по-късно, не знае нищо такова? За него основна фигура е Руил, при това още преди смъртта на Донат, а не е ясно как този Руил се е разбрал с Харатон, който след 423 г. поема кормилото на хуните, за което пък пише Олимпиодор?

Очевидно ние не знаем как хуно-българите са можели да увеличават имената си, във връзка с дадено събитие и как са носели повече от едно име, при това прозвищата са били свързани както с родово племе (ултинзури), така и със завоювани територии (Мундияк). И след като не знаем това, логично е да повтаряме старите грешки на историците, които изумени пред този феномен решават, че хуните са много племена без връзка помежду си, при това сякаш провидението ги води в обща посока от Дон до Дунав, а не династ. Наистина, хуните са много племена, но защото те подчиняват много племена и ги превръщат в част от хунския съюз. Няма как ядрото на хуните, да са различни племена. А дори и да са били различни, както Прокопий от VІ в. пише за утигури и кутригури, те са според историка с общ кимерийски корен и „едноплеменни“.

Ще можем ли да подредим един исторически пъзел?

Ако Руил на Приск е една и съща личност с Донат на Олимприодор преди 423 г., когато Донат е убит, как така същият Руил на Приск може да е една и съща личност с Харатон на Олимпиодор, който е жив след 423 г, а и Руил на Приск е жив до 434 г., когато предава властта на Бледа и Атила?

Ние вече допуснахме, че Донат и Мундзук (Олимпиодор) са една и съща личност. Възможно ли е Улдин (Зосомен, Созим, Йордан) и Харатон(Олимпиодор) да са една и съща личност?

Приск пише, че Руил започнал разговори с Византия, като е изпратил Есла, който се среща с Плинт, понеже няколко племена са дезертирали. Созомен дава сведение, че това дезертиране е станало през 408 г., когато регента Антиох ги подлъгва с примамливи обещания и Улдин се спасил сам на север със своите хора. Сиреч, малко преди 419 г. Есла, изпратен от Руил, търси от Плинт дезертьори на Улдин.

Но каква е връзката тогава между Руил и Улдин? Тоест, виждаме, че има някаква връзка, иначе не е ясно защо Руил търси дезертирали от армията на Улдин? Към 420 г. обаче ние не знаем какво е станало с Улдин, който – както пише Томпсън – изчезва, а на хунската сцена, чрез Олимпиодор, се появяват имена като Донат и Харатон.

Ако допуснем, че Улдин е прозвище на Харатон, тогава какво общо има Руил с Донат?

Ето това е загатката. Ако Руил е Донат, как така Руил е жив и след 423 г., след като Донат, според Олимпиодор, е убит непосредствено преди 423 г.?

Но…има едно, но…

Ако Руил е известен като цар на хуните още преди смъртта на Донат от 423 г., защо посолството на Олимпиодор е изпратено при Донат (и Харатон), а не при този Руил?

А сега ще повдигнем част от завесата!

В началото на ХХ век езиковедите проучват езика на евреите-горци в Кавказ, които говорят татски говор, т.е. средноперсийски. Но за разлика от другите татски говори (ирански и таджикски), се оказва, че татският на евреите-горци има една особеност, която липсва в останалите татски говори. Ротацията d(t) към r.

Към 463 г. чувашки племена нахлуват на запад и много скоро хуно-българите ги правят част от Велика България на Ирник, след като отблъскват аварите (Суда). Към 669 г. именно тези чувашки племена, получили от българите името „сувари“ (Сувар, Сурва е български теоним; има и значение „приятели“, според волжките летописи) в съюз с каганатски тюрки, свалят законните наследници на Велика България на Кубрат.

Хазарският език е определено чувашки, но в него навлизат и много български елементи, като например ротацията, за която стана вече дума. Тази ротация не е била присъща на хазарския език, понеже те идват на Кавказ чак към 463 г., докато за съществуването на характерната езикова ротация d (t) към r в Кавказ се съобщава от изследователите още при палеокавказките езици. Един от тях е и кимеро-българския.

През Х в. хазарския цар Йосиф пише писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай, в което патетично хвали своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”. На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка. Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.

В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)-r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват. Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур” (планинци). Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) – „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация. В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.

Както вече стана дума, когато византийският дипломат Приск Панийски през 448 г. посещава лагера на Атила в Панония, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руил”.

Имайки предвид обаче горната езикова ротация, името е „Дуил“, т.е. Дуло. Сега вече ни става ясно, че латинизираната форма на олимпиодоровото име „Донат“ е явно „Дуло“, а брат му Ернак (Харатон) е не само чичо на Атила, но и Атила кръщава третият си син на чичо си.

Прозвището на чичото на Атила е Улдин, това е прозвище на народа им, т.е. упоменатите от Йордан и Агатий „ултинзури“. Този народ е упоменат и в началото на „Именникът на българските владетели“ като „Авитохол“ (хол/ол, т.е. „поселищата“ на „Авито“). В компилативният летописът от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” се твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”: „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите…” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).

Сами направете връзка между формите “Аудан”, “Улдин” и “Авито”, като имате предвид, че последната е гръцка, т.е. на латински „в“ би било „у“.

С други думи, нашият „Именник“ е изключително точен хронограф, той упоменава 300 години не за някакъв княз, а за народ. При преписите е станала инверсия, т.е. лицето Дуло произхожда от народа Авито/Аудан/ултинзури, а не обратно.

Донат, който се е казвал „Руил/Дуло“ е основателят на династията Дуло и неслучайно след смъртта му през 423 г. не срещаме името на брат му Харатон, а Руил, чичото на Бледа и Атила. Това е всъщност Дуло ІІ. Братът е приел името на основателя на династията и това име, както знаем приема и Ирник, третият син на Атила. Тоест, Атила е също от династията Дуло, при това Дуло е баща му, основателят на династията на българите.
Източник: bghistory-letopisec.blogspot.co.uk