Погрешната инвестиционна политика, провеждана през последните 10-15 години към 1984 г. започна да дава своите отрицателни резултати.
Първи почувстваха това „първоешелонните отрасли“ – черната и цветната металургия, както и нефтопреработвателната промишленост, които изчерпваха материалните суровини за собственото си развитие. Привилегиите в снабдяването им от Съветския съюз започнаха да се топят. След 1984 г. съветските доставки станаха по-прецизни и с искане за по-справедлив, икономически обоснован еквивалентен обмен.
През 1986 г. в качеството си на заместник-завеждащ отдел „Икономическа и научно-техническа политика“ на Централния комитет на партията водих работна делегация в Съветския съюз. Делегацията бе приета от Николай Слюнков, член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС. В продължение на два часа и половина той обоснова пред нас решението на Съветския съюз да ликвидира несправедливата, по отношение на неговата страна, даже „колониална структура“ в обмена между нашите две страни. Върнах се и поисках спешна среща с Тодор Живков.
Настоявах за срещата понеже той заминаваше буквално на другия ден за Съветския съюз. Докладвах му за остротата на проблема и предложих незабавно да търсим пътища – политически и икономически за излизане от трудното положение, в което ще ни постави новата радикална политика на нашия основен партньор.
Той замина, но по старому поиска от посланика Георги Панков да прави всичко, за да не се намалява обемът на съветските доставки, нещо, което бе неизпълнима задача в условията на новото политическо ръководство от страна на Горбачов. Бяха безвъзвратно отминали в историята политическите, административните и икономическите гаранции, които имахме в продължение на десетилетия.
А в същото време създадената дотогава необоснована икономическа структура работеше. Електрониката, машиностроенето, „престижните“ отрасли поглъщаха „каймака“ на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда.
Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка около 800 милиона долара, а „връщаше“ само около 15 милиона. Разликата се „изпомпваше“ от традиционните отрасли – селското стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се вземаха средствата дори за просто възпроизводство.
Спечелените нефтодолари се оказаха коварни. С тях ние изградихме отрасли, които искаха ежегодно „порция“ внос от около 4 милиарда долара, а получавахме от износ само около 2 милиарда. Така от 1985 г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5-2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание. Така към края на 1988 г. вече се натрупа над 8 милиарда долара дълг, който старателно се криеше не само от народа, но и от Тодор Живков.
Как ставаше това?
Редица години в края на третото тримесечие правителството обявяваше спиране на вноса и разходите се изчисляваха за девет месеца от годината. Вносът през четвъртото тримесечие се правеше за сметка на планираните средства за „следващата година“. По този именно начин ежегодно се криеше катастрофалният дебаланс на страната и от Тодор Живков, който чак до 1989 г. говореше само за 6 милиарда долара дълг.
Но той като че ли и не искаше да знае истината. В отчетите на банката и няколкото остри информации, които подготвих с помощта натогавашния председател на БНБ Васил Коларов му съобщихме истинското положение. Веднага след това обаче при Т. Живков дойдоха политическите мъже, които го успокояваха, че картината не е толкова черна, в резултат на което той започваше да ни гледа накриво, наричайки ни „паникьори“ и „черногледци“.
Страната затъваше бавно и неумолимо. Голяма част от дълга буквално се изяждаше от населението, защото се внясяха главно потребителски стоки – храни и консумативни материали.
Няколко пъти предложих да вдигнем цените, за да защитим обеднелия стоков фонд от парите, които се лееха в нерентабилните отрасли, а да компенсираме само онази част от населението, която е с ниски доходи. (Това преведено на български означава, че държавата печата с пълна пара нови пари, с които се опитва да поддържа изкуствено фалиралите предприятия. Това, в нормални условия води до висока инфлация и скок на цените, тъй като има много повече пари отколкото стоки. При нас обаче по времето на социализма цените са фиксирани от държавата и се получава т. нар. „скрита инфлация“ – пари има и хората са „доволни“ но няма стоки, които да се купят с тези пари. Виж, по времето на Ж. Виденов цените вече не бяха фиксирани … ) Той обаче не посмя да направи това. Понякога казваше: „Не бойте се, ще започнем да взимаме от парите на дядо Тодор…“ Намекваше за държавния резерв на страната, който се намираше в швейцарските банки. …
… Така или иначе през 1988-1989 г. изплуваха всички заложени диспропорции и деформации в икономиката на България – пазарно неравновесие, валутно и ресурсно-зависима икономика, дефицит на трудови ресурси, многобройни екологически проблеми. Засили се социалното и политическото напрежение в населението. Хората искаха да живеят добре, още повече, че зад гърба си голяма част от тях имаха добри и спокойни години. Потреблението нарасна чувствително, при това хората вече не искаха какво да е потребление, а индивидуално потребление. И то с повишен вкус. Образецът им беше западната стока. Сравнението се превърна в най-страшното оръжие срещу всевластието. Всяка западна стока носеше в себе си пропаганден заряд, който рушеше и правеше силно уязвима психологически системата на социализма в източноевропейските страни. Хората говореха: „Виж двете Германии – едната прави „Мерцедес“, а другата „Трабант“!“ …
(Стр. 172-174)
… За пръв път го видях да стои прав и замислен. Сякаш за да обясни за какво мисли, той продължително и гласно сам се запита: „Нима през 1984 г. сме предприели авантюра!“
Силно го травмираше срутването на източния блок. Не можеше да се примири и с това, че Горбачов предприема реформи, за които Съветския съюз още няма готовност.
Срещите с него, с Горбачов, през последните години минаваха все по-тежко и по-тягостно, а срещата през юли 1989 г. почти формално. Тодор Живков не се заблуждаваше в чувствата на Горбачов към него. Разбираше, че те двамата принадлежат на две епохи и нищо не можеше да се направи, за да се сближат. При това по всички канали – дипломатически, разузнавателни, и ли чрез преките връзки между интелигенцията на двете страни – „течеше“ отрицателна информация както за обстановката в страната, така и за самия Тодор Живков. Налице беше един разстроен пазар, който обединяваше срещу системата, чийто връх и опора бе Тодор Живков, всички, независимо от тяхната политическа платформа и идеи. Той чувстваше, че вече е изправен до стената и непрекъснато търсеше изход. Но времето за активни и резки действия му бе минало. Параметърът за маневриране беше малък – и като време, и като геополитическо пространство.
Силен натиск започна да оказва през последните години преминаването към равностоен стокообмен със Съветския съюз. Освен това в периода 1986-1990 г. значително намаляха и физическите обмени на суровините и материалите, които получавахме оттам. Нефтът намаля с 6855 хиляди тона; въглищата – с 3000 тона; коксът – с 1500 хиляди тона; мазутът – с 1000 хиляди тона. Намаля мангановата руда, пиритният и апатитов концентрат, стоманените слитки и сляби, прокатът, саждите, циментът, иглолистните материали, целулозата. Този недостиг на суровини и материали трябваше да се компенсира с внос от западни страни в размер на около 500 милиона лева. А това още повече затваряше омагьосаният кръг, в който беше попаднала нашата икономика.
Тодор Живков се оказа в капан, какъвто никога не беше очаквал. „Ако така продължава, ние трябва да си теглим куршума!“ – Каза той в един наш разговор. В същото време той не можеше да адаптира икономиката нито към „специалните“ условия на западния пазар и да получи благоприятен режим, нито искаше открито да обяви задържането на личното потребление.
Настоявах да повишим цените, за да защитим пазара от хищническото потребление, но той не искаше и да чуе за това. Не искаше да закрие някои отрасли и обяви техния фалит, въпреки че няколко пъти разговаряхме и по това. Ставаше болезнено чувствителен, когато чуваше оценки , че „модерните“ отрасли – електрониката, машиностроенето за нас са губещи и върху фона на световните тенденции стават все по-неперспективни.
С някои специалисти от икономическия отдел му предложихме пакет от мерки за преминаването на някои обекти в туризма, хранително-вкусовата промишленост, селското стопанство, леката промишленост, електрониката, машиностроенето на „концесионни“ начала. Обосновахме тези предложения с примера на „нефтените“ концесии в Съветския съюз по времето на Ленин, но такъв вариант му се видя сложен, а и нямахме съответното законодателство. И сега продължавам да смятам, че това беше и си остава един от спасителните пътища за българската икономика.
Използван е текст от книгата на Тодор Чакъров / bulpress.top
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
