Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел.
Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и НГДЕК „Константин-Кирил Философ“. Свързан е с брюкселския тинк-танк “Global Relations Forum” и с Института за политика и устойчиво развитие 21, където е младши анализатор и сътрудник.
Западна Европа е единственото място, където историята като че ли е свършила (не по начина на Франсис Фукуяма, разбира се). Постмодерният либерален човек е непрекъснато подканван да отрича миналото си, да критикува цивилизацията си, да се самоненавижда за кръстоносните походи, колониализма или световните войни.
Почти навсякъде в западните образователни системи текат процеси на редактиране на националната памет в съзвучие с модерните политико-коректни клишета.
Чувството за историческа вина и дългът за споделяне на богатството с „гръмогласните малцинства“ не само че се възпитават сред новите поколения западноевропейци, но и явно прозират в политическите курсове на западните лидери.
Себекритиката и културата на задължителното “pardon”обаче са добродетели само при положение, че и останалият свят мисли като теб. В противен случай те се превръщат в недостатъци. Никъде няма да видиш чувството за себеомраза заради историческите грехове у турци, руснаци или американци; дори в Япония се преосмисли дългогодишната идеология на пацифизъм, за да се отговори на модерните заплахи за сигурността.
Междувременно западноевропейските общества не са аскетични по своя характер. Хедонистичната наслада от материалните блага, дребните цели на късите почивни дни и модата да сменяш каузите си през ден задушават чувството за духовна удовлетвореност на душата. Постмодерният либерален човек спазва стриктно конвенциите на модата, отхвърляйки традициите си.Проявяването на всяка форма на консервативност е грях, който според него пречи на развитието на социума.
Двете доминиращи църкви на католици и протестанти са изтласкани дълбоко в частния живот на индивида и рядко попадат в полезрението на държавните дела. Ницше отдавна е „убил“ западните богове, оставяйки хората сами на себе си.Последвалите десакрализация и атеизъм достигат до несъразмерни мащаби.
От разрушаването на църквите-паметници „Свети Жак“ в Абвил и „Свети Петър“ в Жесте*, през предложението на ректора наГолямата джамия в Париж Далил Бубакьор празните готически катедрали да се превърнат в джамии, до построяването на писоари на външната стена на катедралата „Света Катерина“ – една от най-големите в Брюксел, за да се разреши, видиш ли, проблемът с липсата на обществени тоалетни в идеалния център на белгийската столица. Претенциите за уважение към местната култура и традиции, когато такива въобще се повдигат, биват подривани от собствената несигурност в тях. Да си в Рим и да се държиш като римляните става невъзможно, когато римляните ги няма, за да напомнят за себе си. Затова и интеграционните процеси станаха на практика невъзможни тук.
И докато тези явления се считат за естествени, постмодерността извън западна Европа представлява нещо съвсем различно. През последните десет години мощта на традицията се завърна с пълна сила. Особено религиозната традиция. Възраждането на исляма в Близкия Изток днес се пренесе сред неинтегрираните мюсюлмански малцинства в сърцето на Запада, изпълвайки вакуума, оставен от умиращите западните ценности и култура.
Младите мюсюлмани целенасочено са възпитавани в семейството, на улицата или в джамията да презират слабостта на местните цивилизации. Те са малийци, мароканци или алжирци, но не и белгийци, французи или англичани. В резултат на това се образуваха така наречените„no-go zones” във всички по-големи западноевропейски градове – огромни неинтегрирани гета, където върховенството на демократичния закон е заменено от местното право или Шариат.
И, ако все още някой отказва да повярва в това, го съветвам да си направи една кратка разходка из брюкселския квартал Моленбек. Атентатите в Лондон, Мадрид, Париж и тук в Брюксел са символ на сблъска на два коренно различни свята. И ако ви кажат, че терористичните бомби не правят разлика между цивилизационната принадлежност на хората, помислете отново къде се случиха последните атентатите. Защо бяха избрани летището пред чек-ин гишето за САЩ и метрото на път за работа към европейските институции, а не огромният арабски неделен пазар „Миди“?
В този дух надигат глава нови авторитарни течения и ултра-десни групировки, поставящи под въпрос бъдещото на класическата либерална демокрация.Междувременно в глобален контекст, руският реваншизъм стремително набира сила, опитвайки се да заеме загубените позиции след края на Студената война, докато САЩ преосмисли ролята си на жандарм на Стария континент и извърши прословутото „обръщане към Азия“, оставяйки Европа сама да се справя с проблемите си.
Тук се питам дали старият Запад някога ще се върне? Онзи запад на кръвожадните мъже и силните им жени, чието мъжество и доблест са калявани от мрачния и сив живот на Галия, Лотарингия, Саксония, Фризия. Западът, който се изкъпа в кръвта на 30-годишната и 100-годишната война, за да се пречисти и цивилизова. Западът, който воюва заради Бог, който спечели всичко и загуби всичко по волята на Бог, за да разбере, че Бог е любов, а не война.
Западът на Робер Жискар, Жана д’Арк, Годфроа дьо Буйон, Ричард Лъвското сърце, Фридрих Червената брада и Наполеон. Западът, който накара Гроте Пиер да зареже спокойния селски живот и да поеме в ръце двуметровия си меч и колосалния шлем, за да отмъсти любовта си.
Западът, който издигна тези чутовни катедрали – сега просто хладни музеи без пропуск. Това е Западът, който спечели уважението ми като дете и който ме кара да влизам във всеки негов музей. Западът, който днес непрекъснато бяга от себе си и към който българското битие все гледа, ала не може да види, защото той все повече се отдалечава.
*Абвил и Жесте са градове във Франция, станали популярни с разрушаването на местните храм-паметнци през 2013. / Memoria de futuro
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
