Непосредствено след своето Освобождението, България се оказва притегателен център за чужденци от цяла Западна Европа.
Французи, англичани и швейцарци посвещават личния си и професионален живот в служба на нашата страна, независимо своето поприще – учени, политици или публицисти.
Един от тези хора е чешкият историк Константин Иречек. През 1879 година той заминава за София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881 – 1882 година, по време на Режима на пълномощията, заема и ресорното министерско кресло.
Иречек e радетел на българския културен живот. По негова инициатива се възстановява дейността на Българското книжовно дружество. Той допринася за развитието на родната просвета и образование, като подготвя учебници и обучава български учители.
Иречек е един от изследователите на български политически живот от този период. Чехът, известен със своето чувство за ирония, прави следното заключение за нивото на обществения елит у нас: „България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.“
Извън това, Иречек предприема няколко обиколки из страната, целящи да опишат как живее българския селянин. В следващите редове имате възможността да прочетете част от записките му, публикувани в книгата „Пътувания по България“.
„Пътувания по България“ от Константин Иречек
Да се даде обща характеристика на селското население и неговия живот в България не е лесно. Страната съдържа в себе си най-разновидни краища, от студените планински места до топлите низини. Между единичните краища има слаби съобщения. Всяко място и всяка долина има свои местен диалект, свои лични типове, свои носии, свои характери на населението, даже понякога свои мерки и теглилки. Тук няма още железопътни мрежи и жива търговия, която да слее населението в едно цяло.
Затова също и физиономията на селата е много разнообразна. В Търновско ще видиш села с чисти каменни къщички на два ката, които явно свидетелстват за напреднала заможност и за стара цивилизация. В Раховско селяните отчасти живеят под земята, а само стрехите на колите им стърчат над земната повърхност. В Софийско и въобще в по-голямата част на България виждаш само слаби къщички със сивокафяв цвят, които в турско време са били покрити с жълтокафява плява.
Тепърва под новото българско управление се размножават от година на година числото на керемидените покриви. Стените на къщите са зидани с плет и са измазани с глина. До къщите стоят също зидани с плет четириъгълни и обли хранилища на жито и царевица и огради за добитък. Прозорците са съвършено малки, често само дървен отвор или рамка с книга. Отвътре къщата има само една ниска местност с отворено огнище и с глинен под.
Вътре в селската къща няма мебели. Освен някое ниско столче за сядане с три крака или просто някой дънер и кръгла малка софрица за слагане на ястията, около която се седя на земята с кръстосани крака. По стените са окачени или опрени всякакви земеделски сечива. Главната покъщина в селската къща са чергите, обикновено с хоризонтални ивици, ту светли, ту тъмни. После идват бакърените котли или медници, плитки паници, най-после няколко дървени късове, корита, издълбани от половин пънове и др. Всички тези прибори са, разбира се, еднакви за целия полуостров и от хиляди години съвсем малко са се променили.
В санитарно отношение българският селянин живее много лошо. Къщите обикновено са тъмни и влажни. Хората спят на рогозки и черги на пода, който не е нищо друго освен изтъпкана, често влажна глинена повърхност. При това много рядко се събличат, а още по-рядко преобличат. От тези несгоди страдат именно малките деца, между които смъртността сравнително е значителна. Типичен пример на селата в цяла България са трънливите плетове, покрай дворовете около къщите. В тях, най-вече между гъсталаците от белоцветен бъз, стърчат на прътове биволски, конски и агнешки черепи, които също тъй и посред полето служат за страшило против врабците и други лакоми птици.
Селата са обикновено гъсто населени, поради плодовитостта на жителите. Селските семейства имат по 12 деца. Има даже случаи в едно семейство да се намират 20 деца от една майка. В селото всеки селянин има своя къс земя, която може свободно да продава или да дели.
Общ имот на цялото село е само пасбището, та затова и селската община има и общ пастир, комуто се плаща от вноските на единични лица в пари и жито. Без земя са само работниците по чифлиците и по-голямата част от циганите. / bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
