Държавник, достоен за майка България

Нашият народ има право и се нуждае да знае истината за живота и дейността на Тодор Живков, тъй като с него са свързани 33 години от близкото ни минало, което трябва да помним и оценяваме по достойнство

Доц. д-р ик Иван ГАВРИЛОВ

Откровено с дълбоко убеждение в правдивостта на мнението си съм принуден да изразя категоричното си неодобрение със заглавието и съдържанието на публикуваната на 7 септември т.г. в ДУМА статия „Тодор Живков – на две жени подвластен“, както и с нейното съдържание и самата рубрика „100 години от рождението на „Първия“.

В. ДУМА смятам за моя вестник, но в конкретния случай онова, което трябваше да прочета, беше изненада за мен и се разминава с това, което не само заслужава, а би следвало да се напише по повод 100 години от рождението на който и да било държавен ръководител на България.

Не знам доколко написаното е предложено от автора – доц. Боян Кастелов, или поръчано от редакцията, но написаното не отговаря не само на авторитета и предназначението на в. ДУМА да воюва за справедливост, но и не е достойно не само за личността на Тодор Живков, а и за неговия достоен народ.

Сигурен съм, че болшинството от гражданите, живели във времето на управлението на Живков, биха желали по-друга, обективна и преобладаващо положителна оценка за живота и дейността му. А във въпросната статия почти половината от написаното е за Людмила Живкова, а другата – за д-р Малеева.

Всеки народ има право и е значимо за неговата история да знае истината за живота и дейността на всеки свой държавен ръководител и по достойнство му окаже уважение. В годините след 10 ноември 1989 г. бяха изписани и изговорени главно отрицателни, стигащи до абсурд, оценки за Тодор Живков. Такъв подход по същество е неприемлив, защото е и опит да бъде отречен, зачертан трудът и плодовете от него на поколения българи…
Не бяха малко хората, в т.ч. и с леви убеждения, които повярваха в Десети ноември и очакваха реални промени, които да създадат предпоставки за по-добри условия за живот, към по-добро във всичко. Това не стана и състоянието на всички сфери на обществото беше влошено. Като резултат животът на хората се влоши и стана тревожно труден.
По времето на социализма, наричано тоталитаризъм и напълно отричано и охулвано, според официалните данни на статистиката и други изследвания и публикации,

икономиката ни беше достатъчно развита

създаваше условия за работа. Безработицата беше нещо чуждо за българите, дори имаше остра нужда от работна сила. Доходите на хората, въпреки невисокото им ниво, бяха достатъчни, за да осигурят издръжката на семействата си, да поддържат разходите на учещите си деца и дори да ползват в немалко случаи по две почивки на година, защото имаше създадени условия за това на достъпни цени.
Селското ни стопанство произвеждаше продукция, която задоволяваше потребностите ни плюс износ.

Същото беше и с животновъдството. На всички е известно днешното състояние на тези два отрасъла и как сме принудени да купуваме на пазара вносни стоки от тези отрасли. Образованието, здравеопазването, науката и културата са до такава степен влошени, че е не само тъжно, но и унизително на фона на таланта на нашия народ. Всичко това е следствие на разрушителните процеси, свързани с приватизацията, осъществена по престъпен и национално-безотговорен начин.

Беше реализирано „разграбване“ на съграденото по времето на Тодор Живков. Онези, които биха възразили, ще е достатъчно само да си припомнят, че днес стотици хиляди българи са безработни.

През 1956 г. населението на България е било 7,6 млн., а към 1989 г. – около 9 млн. Това е сериозно демографско постижение, което не се нуждае от коментар. Докато през 1956-а броят на учените у нас е бил 1800, то през последните 1988-1989 г., т.е. по времето на Живков, достигат 30 хиляди! В периода на прехода и в последните години се твърдеше, че учените са много, то сега се оказа, че сме на последно място в ЕС по брой на учените на 1000 души население.

Недостатъчните доходи, бедността и ликвидирането на ценностната система, без подмяната й с друга такава, доведоха до рязко и невиждано преди нарастване на престъпността. Създадена е обстановка на несигурност и неспокойствие. В светлината на тези реалности трябва открито да се пише за истината по времето на Живков, която следва да знаят и да помнят по-младите поколения.

Далеч сме от мисълта да отричаме допусканите по това време грешки и извращения, довеждали до засягане достойнството и дори живота на някои наши съграждани, но именно поради всичко споделено може да се твърди, че нашата историческа наука е в дълг към живота и дейността на Живков.

И НС на БСП също е в дълг към Живков и неговата дейност и управление, което по същество означава и оценка за стореното, съграденото по време на социалистическото развитие на страната. След повече от 21 г. е крайно време БСП в лицето на нейното ръководство да даде ясна, задълбочена и обективна оценка за дейността на Живков.

В една малка по обем книга – само 189 стр., озаглавена „Тодор Живков срещу някои лъжи“, изд. „Делфин прес“ – Бургас, 1993 г., той разказва с цифри, факти и примери за своите виждания, оценки и принципи.

Тези разсъждения са писани по времето, когато Живков беше под домашен арест, лишен от документи и информация, както и от сътрудници. И са доказателство за неговата памет, съпричастие към стореното и за интелектуалните му възможности. В тази книга четем: „Лъжите, издигнати като бичове срещу мен, се обвиха около авторите си… Нямам достъп до архиви за справка, сътрудници. Почти съм лишен от притежаваните документи, записки. Само спомени. И памет. Съхранила десетилетия, благодарност за нея към създателя…“ И по-нататък: „Винаги и всячески съм се противопоставял на насилия, самоволие.

Изпитвал съм неприязън към издевателствата. Твърдост, не жестокост. Убеждаване, не принуждаване, не налагане. Това отстоявах и преди 9 септември, и в годините до 1956-а, и след това – по време на 33-годишното ми управление.“ Това е израз на неговите разбирания, на философията му по възлови въпроси, по които е обвиняван.

Нека сравним и онова, което беше „натрупал“ като материално богатство за себе си Тодор Живков с натрупаното от някои негови днешни критици,  реализирано главно по време на участието им във властта. „Днес се посреща отегчително твърдението, че нямам лев заделен и нищо освен дрехите, които доносвам. Все някога ще се признае. Всичко това е много лично. Не съм и допускал, че ще се наложи да го афиширам… Така съм усещал нещата, да помисля, да обезпеча последния член на обществото в държавата, която ръководя, едва тогава – себе си. Рано или късно истината за Тодор Живков ще стане достояние.“

Ето мнението и на Михаил Горбачов, който след повече от 20 години, през октомври 2010 г., посети нашата страна: „Що се касае лично до Т. Живков, мисля, че той направи много за България. Идвах в България. Видях, че България има нужда от много неща. За това време вие подновихте целия жилищен фонд и от колибите минахте в нормални жилища като в цяла Европа. Той понякога използваше своите способности, за да ни увещава, да изхитрува – беше много способен човек.“ Тази оценка е още по-силна и значима, ако вземем под внимание факта, че Горбачов и Живков имаха редица различия по важни въпроси на политиката и изобщо отношенията им не бяха достатъчно добри.

Поучителна и любопитна за читателите е  оценката на Бойко Борисов:

„Не ми харесва, че ме сравнявате с Тодор Живков, защото сме несъизмерими – една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да постигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство. Факт е, че 20 г. ние само приватизираме онова, което е било построено дотогава.“ По повод това изказване Евгения Живкова сподели:

„Това е една оценка, която до този момент никой друг политик от ранга на премиер или позицията на Бойко Борисов не е давал. И смятам, че това е изключително ценно и достойно от негова страна, защото моето мнение е, че той наистина мисли така.“ Напълно споделям казаното от Евгения Живкова.

Тази оценка прави чест на премиера, достойна е за уважение, но е и поучителна. Важна е и за младите хора, на които се внушава, че всичко по времето на Живков е било лошо и само лошо и напълно се отрича.

А като се замисли човек и се освободи от политическите си пристрастия и внушения на някои днешни политици и сравни качеството на живот на болшинството от народа преди и след т.нар. промени, ще се увери по безспорен начин, че тогава хората са живели по-добре.

били са по-спокойни и по-сигурни в утрешния ден. В този смисъл неоснователни са обвиненията на младите хора по отношение на техните родители и прародители за проявяваната от тях носталгия по онова време.

Когато човек се запознае с цифрите, фактите и примерите, свързани с условията за живот и развитие на обществото като цяло по времето на управлението на Тодор Живков и реалностите днес у нас, желае или не, харесва ли му или не, независимо от политическите си предпочитания, ще направи извода, че по онова време обикновените, трудовите хора са живели по-добре, в страната ни са постигнати резултати, съградено е много.

Именно поради това и заради историческата истина е необходимо да се отдава заслужено уважение и почит към държавните ръководители, в дадения случай – на Тодор Живков. Нашият народ има право и се нуждае да знае истината за живота и дейността на своя държавник, тъй като това са 33 години от близкото ни минало, което трябва да помним и тачим по достойнство.

Далеч съм от мисълта, че споделеното от мен е единствено вярно и правилно, но читателите на в. ДУМА и всички, които милеят за род, родина и справедливост се нуждаят от слова, като написаните по-горе.

Каквито и оценки да се дадат за Тодор Живков и неговото 33-годишно управление, то в едно съм напълно сигурен – колкото повече се отдалечаваме от времето на неговото управление, толкова повече ще се откриват положителните плодове и всеки ден ще бъде добавяна нова страница за стореното от него в името на добруването на народа и майка България. / socbg.com