Все още сънувам, че тичам с децата по старите софийски улици.
Губя се в лабиринти от малки вътрешни дворчета, оградени от масивните, вечни, сиви жилищни кооперации. Тези дворчета, целите обрасли с трева и бурени ми се струваха тъй тайнствени, така интересни. С часове ровех край разкъртените стени да открия вкаменелости, идващи от далечни епохи и да се прочуя в цял свят като виден археолог.
Още вкусвам мириса на топъл хляб и козунак, току-що опечени в близката пекарна.
Виждам малките схлупени дюкянчета, притиснати едно до друго по улицата.Те бяха толкова малки,че побираха само един човек – продавача. В едно се продаваха всякакви лъскави копчета, игли, конци, макарички, ширити, дантели. До него – шивача, преметнал метър през шия, усърдно наведен над крачната машина. А като правеше проби, опъваше чаршаф през средата на дюкянчето, пък той самият излизаше на тротоара.
Клиентът се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивача вземаше пробата. Но аз най-обичах семкаря. Беше инвалид от войната, с един крак. Седеше на стола си почти неподвижно -нямаше място дори да се обърне, а край него в големи, кръгли стъклени буркани се криеха съкровища: захаросани и солени тиквени семки, фъстъци, бадеми, слънчоглед, захарни петлета и ябълки, ментови пръчици. С неосъзната детска жестокост, ежедневно тормозех нещастния човечец. Покачена на корниза на сградата, в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало, правех слънчево зайче, което блестеше право в очите на семкаря. А дюкянчето му толкова малко, че няма как да се отмести. Като разбра, че няма да се спаси от мен, сключихме примирие. Той да ми дава семки без пари, и аз – го оставях на спокойствие. Това напълно ме устройваше и цялата тайфа чоплеше безплатно семки.
И до днес чувам тропота по паважа на каруците, тръгнали към Женския пазар сутрин рано-рано препълнени с пресни, току-що откъснати зеленчуци. Цветовете преливаха, свежест лъхаше от тях..
След малко пристигаше и млекарката с гюмове, тави и легени. Тя щедро гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка, ей така на око сипваше в купата, която протягах към нея. Помня голямата синя чугунена кана с бели цветчета, в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко. Пред много врати хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше. Никой не си и помисляше, че някой може да открадне парите, или млякото, че ще го замърси, или разлее. Интересно, че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата. Като се замисля думата „кражба” твърде рядко влизаше в речника на хората тогава. Вратите не се заключваха, или, ако ги заключеха, оставяха ключа под изтривалката.
Често след училище минавах през пазара. Каква шарения, глъч, суетня.
На тротоара, дебела селянка, клекнала сред кошници със салати, пресен лук и магданоз, басово приканва купувачите. До нея баба, превита почти на две, с остър като кука нос, мълчаливо излага своите дантели, карета с шевици, покривки. Ако я попиташ нещо, тя лаконично отговаря – ”ето гледай, като ти хареса нещо – купувай!” Отсреща червендалест шоп, накривил весело калпак, шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява: ”Айде, народе, на медените домати, айде, не останаха!” По-нататък весела, гиздав лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.
Месарите си имаха отделни барачки – закрити. До прясното месо, декорирано с връзки лук и китки магданоз гордо гледаха агнешки главички.От ченгелите висяха свински бутове, ярета, зайци, кокошки, патици и пуйки. Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача. До тях бяха сергиите с риба. Продавачките често се караха шумно, но един ден доставиха истинска радост на тълпата. Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се млатеха, надавайки пронизителни крясъци.
Хората се трупаха, мъжете свиркаха и дюдюкаха, всички се тресяха от смях. Боят приключи, двете продавачки се гледаха свирепо, заканваха една на друга и чистеха люспи от шараните в косите си. Какво беше учудването ми, когато на следващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира, прегърнати и засмени.
В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави, силни мъже си устройваха турнири по борба. Винаги имаше зяпачи, които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.
На аз най-обичах да наблюдавам точиларя. Горд и достолепен, сигурен в своя занаят, той сръчно въртеше колелото и сред водопад от искри точеше ножове, мотики, брадви. При него винаги имаше опашка. В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в кафези,които страхливо подаваха глави навън и току кукуригаха, пилета и патета, зайци, дори прасета. Те надаваха оглушително квичене, което се чуваше по целия пазар. Съвсем накрая млади цветарки се усмихваха сред букети и кошници с цветя.
Понякога сред виковете на тичащи деца,лаещи кучета и дрънкане на вериги идваше мечкарят със своята мечка. Тя послушно вървеше след него – тромава, бавна, с наведена глава. Голяма метална брънка минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина, халката болезнено се впиваше в носа на мечката. Мечкарят изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и фалшиво заскрибуцваше на нея.
По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката, която се трупаше наоколо. След това мечкарят й заповядваше да танцува, да реве, да се търкаля на земята по гръб, а той стъпваше с крак върху нея. После тя пак се покланяше с каскет в устата, който поднасяше към публиката. Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се, дразнеха я, а децата я мушкаха с пръчки.
Тя не реагираше, гледаше с празен, безжизнен поглед, с едничкото желание да бъде оставена на мира. Кучетата и децата тичаха след нея, хората се разотиваха и ритъмът на пазара отново тръгваше по обичайния си път. Мъчно ми беше за мечката. В очите й имаше толкова тъга..
Аз все се заплесвах в тази весела, пъстра, забързана, викаща, караща се, смееща се тълпа, а трябваше да се прибирам, да седна пред омразното ми пиано и да свиря по двадесет пъти всяка гама. Е, пианистка от мен не излезе, но ми остана любовта към класическата музика. И до днес почти не мога да възприема друга. Тази любов се подхранваше и от баща ми – с плътния си мощен тенор, той прочувствено пееше арии и канцонети. По звучене, гласът му напомняше Джили –големия италиански тенор.
Винаги ще е пред очите ми малката ни стаичка, в която живеехме с майка и татко. Беше така наблъскана с мебели, че едва се разминавахме. Централно място заемаха пианото, бюрото и библиотеката с безброй книги. Имахме радио – черна, малка „Тесла” и телефон – почти единствен в квартала. Това ме правеше много горда. В три и половина след обяд, децата идваха да слушаме „Радиовести”- първото за времето си рекламно-музикално предаване. Нашите работеха и аз правех какви ли не лудории.
От прозореца на стаята ни, който гледаше към улица „Цар Симеон”, скачах на корниза на сградата и с интерес наблюдавах потока от хора и каруци. А какви бели правех. Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой нещастен минувач, след което бързо се вмъквах през прозореца у дома и чинно сядах пред бюрото с перодръжка в ръка. Когато разяреният, мокър човек нахлуеше със старата ни хазайка при мен, тя, както винаги ме защитаваше – ”Не може това добро дете да е постъпило тъй лошо! Объркали сте се!”. При което аз поглеждах невинно и обяснявах, че поне от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и, че преди малко свирих на пианото, нали мамо Мия?” Мама Мия – така наричах добрата ни хазайка, която се отнасяше към мен като майка.
Винаги, очаквах с вълнение вечерите, в които ходехме с майка и татко на театър или опера. Обожавах обстановката, декорите, костюмите на артистите. Не винаги разбирах всичко, но майка търпеливо отговаряше дори и на най-глупавите ми въпроси. Спомням си, че първата опера, която гледах бе ”Риголето” и плаках неудържимо за Джилда. Мислех, че са убили наистина певицата, защото тя не се поклони след края на операта.
Хобито на баща ми беше риболовът и той често ни мъкнеше с майка ми по блата, реки и язовири. Рибата в нашето семейство беше на голяма почит. Често се отбивахме в халите. Рибата се продаваше в задната част срещу Синагогата. Такова изобилие от риба и морски дарове днес не може да се види в нито един хипермаркет у нас. Камари от миди, стриди, раци, змиорки, омари, океански и сладководни риби, дори и октоподи. И всичко това на смешно ниски цени. Рибата беше най-евтиния хранителен продукт.
А вечер, когато тримата се събирахме около масата за вечеря, беше тъй ведро, тъй весело. Майка и татко си разказваха как е минал денят им, питаха и мен за училище, за пианото. От малката „Тесла” се носеше лека оперна музика, майка слагаше пълна купа с прясна салата, а татко големи парчета топла, пържена риба.
Заспивах под напевния глас на майка ми, която четеше коректури, а татко следеше и коригираше стиловите и граматически грешки, после обратно и сънят ме отнасяше далеко, далеко….
Сега, толкова години оттогава, преминала през бурите, мъките и радостите на живота, тези детски незабравими години ми светят и напътстват като маяк.
Марина ДИМИТРОВА Наборе.бг
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
