Родена съм преди Втората световна война. На синора, там, където са се раждали и умирали моите предци.
Бях като всички деца на селските труженици – босоноги с изподрани до кръв крака от стърнища и тръни. Цял ден след животните – в пек, бури и градушки – много тежък беше животът на земеделеца.
В селото имаше хора, които живеят и друг живот. Говореше се, че имали пари. Купували на децата си шекер на бучки. А ние купувахме само сол, мас и яйца.
Те, богаташите, носеха купешки дрехи. Не като нас – с домашно предени и тъкани шаяци и аби през всички сезони.
Обувки имахме само за снега. Говореше се, че богатите имали магазини, фабрики, банки. Баща ми нямаше и лев да купи катран за осите на волската кола.
Тези нови хора в селото бяха много горделиви. Не разговаряха с простите селяци. А издокараните им деца не идваха да играят с нас и в училище ни презираха.
Близо до нас обаче имаше едно семейство, което се отличаваше с нещо много по-различно. Те също носеха дрехи от фабрични платове, но не се големееха. Бяха обикновени. Чичкото бил писар. Колчем го срещнех, го заобикалях.
Хубавият му вид ме респектираше. А той – добър и усмихнат, все нещичко ще ми каже. Съпругата му Кица все си мислех, че е някаква светица.
Много скромни дрехи носеше, макар от купешки платове. Какви благи обноски имаше тази наша съседка. Поздравяваше хората плахо, с поклон. Това семейство също живееше в малка къщичка, не като на новобогаташите. Отстояваха патриархалния морал и традиции.
След години се изненадах много, когато видях баба Кица да копае в зеленчуковата градина. Разбрах, че съпругът й отдавна го няма, синовете са я изоставили. На един обяд, след като се бяхме нахранили, тя направи изповед като пред Бога – стара, самотна, забравена. Сподели ни как е страдала години наред от това, че синовете й не се обаждали. Тя решила да посети поне малкия в столицата.
Приготвила подаръци каквито той обича. На гарата обаче синът й я посрещнал с въпроса: Ти пък сега защо дойде? Аз, сине, само дотук, да те видя, казала му тя. И се върнала светицата майка обратно с влака. Всички плакахме. / Рада Владимирова
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
