„У нас нас пипат здраво“…казва дежурния милиционер
Известният политически анализатор на „Литературная газета” Леонид Почивалов* ме помоли да не го намесвам в случая
… Социалистическо време, дни преди Нова година. Седим си с Льоня в търновско капанче на печен суджучец и червено от Джулюница. И изведнъж виждам как – на метри от нас! – някакъв взема кожуха ми от закачалката и тръгва да си излиза.
Това е екшънът в резюме. Ето го в подробности: през соца имаше практика наши и съветски журналисти да си разменяме гостувания – ние в СССР, те у нас – с цел „подготовка на репортажи за крепката и нерушима българо-съветска дружба”.
При един такъв „обмен” ми се падна честта да придружавам Леонид Почивалов, световноизвестния писател, полиглот, коментатор от най-авторитетния тогава в СССР седмичник „Литературная газета”, и да му съдействам.
Трябваше да подготви той репортаж „В братска България преди Нова година”. Долетя Леонид в края на декември, посрещнах го на летището и веднага с кола отпрашихме закъм Търново, крайната ни цел. Посрещна ни инструкторка от местното БКП,
партията бе предупредена за високото посещение.
За първата вечер, рече жената, съм ви запазила маса в представителен ресторант. Предадох му това, а той: „Моля те, Наско, нека да е в обикновена кръчмица, да усетя истински страната ви”. Тя като чу, се втрещи:
„Но как, да се излагаме, ще ме уволнят!” Ала що да стори, прие. Така се озовахме в пиратско кръчме на безименна тъмна уличка. И той веднага: „Чуваш ли какво си говорят ония двама на съседната маса”? Аз: „Онзи е излязъл от затвора и ще си надстроява къщата”. „А онзи на другата маса ?” „Ами … жена му изневерявала с някакъв и го търсел да го набие”. „Ето, ухили се Леонид, точно като при нас … а как, Наско, щях да чуя такива истории в официално заведение ?”
И тук започна историята с кожуха. Мъж на средна възраст, слаб, прилично облечен, се запъти бавно към закачалката за дрехи, откачи кожуха ми /беше нов, три четвърти, бежов/ и тръгна да излиза. Скочих, с два скока го настигнах – и тъкмо да го хвана за яката, една ръка ме спря. Беше сервитьорът.
Оставете го на мен, рече. Хвана го под ръка и го заведе в служебната стаичка, заключи го, а междувременно управителят взе да звъни на милицията. „А тоя наш герой го знаем отдавна, рече, клептоман е, редовно ги прави тия работи, вкарат го за два дни в следствието и го пуснат, до следващия път”.
А мен ме изненада бързата реакция на заведението. /По-късно си помислих – дали не са го предизвестили че ще го посети съветски журналист и да действат твърдо при произшествие./ За нула време пристигнаха две /?/ милиционерски коли, едната ни взе с Леонид, другата качи крадеца. Тук интересна подробност – същия ден бе открита новата сграда на градското МВР и се оказа че сме неговите първи посетители. Прие ни следовател /Леонид отказа да присъства на дознанието/…
Следователят ми разказа накратко за престъпника
/бил свестен човек, живеел с дъщеря си студентка, не го вземали на работа/, после отвори пауза и рече: „Оставям на вас какво да правим с тоя познайник – да го затворим, да му простим …както решите”. /След време си сетих че е побързал да съобщи на дежурния в партията и той му е наредил да ни предложи ние да изберем наказанието/. Вдигнах рамене – що за практика, другарю следовател, човекът отговаря пред мен, но повече пред закона?
Ако нямате нещо против ще го извикам, каза следовятелят и звънна. След малко се появи моят „кожухопохитител” – и какво мислите стори? Хвърли се на пода, допълзя до мен… и взе да ми целува обувките!.. Дръпнах се, станах – накажете го – успях да река. Повиках Леонид и си тръгнахме закъм хотела. А по пътя той ми рече: ”Моля те, не казвай никому. Аз също.
При нас пипат здраво.
Дори да съм само свидетел, това ще ми струва най-малко лишаване от задгранични командировки”.
…Та ето как представих родината си пред големия съветски журналист. /Не че и той не можеше да ми осигури подобно преживяване, в неговата страна ги има в изобилие…/ След месец излезе репортажът му. Мил и приятен, както се казва – новогодишно позитивен. И, разбира се, без нито ред за трагикомедията. Приятелю Леонид, прощавай че, макар след толкова години, я изваждам на бял свят. Но съм сигурен че няма да пострадаш. Нали, казват, действа някаква давност!
Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг
––––-
Леонид Викторович Почивалов (1924—2008) e руски и съветски писател и журналист. Работил е като собствен кореспондент на вестник «Комсомольская правда» по страните на Югоизточна Азия, собствен корреспондентом «Правды» в няколко африкански страни, и специален корреспондент на «Литературная газета».
Работил е и като моряк, няколко пъти е пътувал с кораба „Витязь” по всички морета и океани. Като журналист е участвал в първия арктически авиопреход Москва-Мирный през 1962 година. / bgspomen.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
