Когато в България имаше 3 и 25 лв. на цяло, средната заплата беше около 700 лв

Когато в България имаше 3 и 25 лв. на цяло, средната заплата беше около 700 лв

1958 г., филмът „Любимец 13“.

Посред бял ден Апостол Карамитев страстно целува Гинка Станчева. В парка! Възмутена група люде закриват детски очички.

Сред тях бърже проправя път каскетиран пазач (Лео Конфорти) с пръчка и кочан в ръцете. Надува свирка. Прекъснал любовната деятелност на двамата, той авторитетно съобщава:

– За неспазване на градинарския правилник – 3 лв. глоба!

Плюнчи пръсти и връчва квитанцията на нарушителя.

Апостол измъква и подава смачкана банкнота.

– 25 лв.? Ти какво, подиграваш ли се!

– Нннямам дребни…

Последва действието „лява ръка-десен джоб“ и пазачът великодушно указва:

– Значии – целувай за остатъка! – и изчезва.

Възторжени цигулки и смях заливат финала на сцената.

Да. Проверете – тогава в България е имало купюри от по 3 и 25 лв. Средната заплата била около 700.

Значи глобата е нещо около 1/10 от дневна надница. Длъжностно лице констатира нарушението и нарушителя и прааас – глоба. Преустановяване на укоримото деяние, предупреждение за непослушника и парично наказание – да му е за поука.
За да бъде ефективна, глобата трябва да е: 1. Социално поносима; 2. Реципрочна на нарушението, 3. Бързо и лесно събираема и 4. Неизбежна.

Така е било…по времето на мракобесния режим. В. Червенков, А. Югов.

Как е сега?

В светлото днеска за разходка (не за целуване) на обществени места, паркове и градинки въведоха 5 бона глоба. Щото надницата ни е 50 хилки. Изхилихте ли се? Горкият шеф на ББР с хилавата надница от 1500 трябва да бачка цели три дни и пак няма да може да наплати…

Индийски мустакати полицаи налагат с тояги нарушители. Симпатично. Историята не е опровергала успешността на тази мярка през последните 4 хиляди години.

Обаче ний сме хора цивилизовани. Без кютек. Со кротце, со благо – 5 бона.

Пишман нормотворци от всевъзможни нива и десени са изпълнени от мисълта, че колкото по-зверски санкции предвидят, толкоз по непрекършен ще бъде законния ред.

Грешка. Те не са изпълнени с мисъл. Тяхното е проява на инстинкта, под чието въздействие пияницата чупи главата на детето си, задето му е строшило бутилката.

Тапанари. Демек барабанисти, преведено от северомакедонски.

Дебелите санкции у нас или не се прилагат, или се прилагат селективно. А съдебния контрол често ги отменя.

Фатмащината изкристализира по време на кризи. А настоящата е великолепна питателна среда за злобарски изблици на овластените. Щото няма възможност за организиран отпор. Поне не незабавен. А отложеният? Нъц! Разчита се, че времето лекува и отлагането е равно на отмяна. На отпора.

Та и новите глоби: бездруго претоварени полицаи пишат актове. Съставят и окуражават: „Ще падне в съда“ (когато последният заработи де).

А междувременно ще падне писане на постановления, дирене и връчване.

После адвокати ще редят жалби. Такси. Хонорари. Дела. Разпити на свидетели. Записи от камери. Вещи зловещи лица.

Пловдивски съдия ще потвърди санкция. Негов столичен колега ще отмени. 500 съдии от цялата страна ще копипейстнат една от двете творби в зависимост от…

Патерналистична грижа за общественото здраве или практически упражнения в ранна фаза на диктатура са стотиците гръмко оповестени актове за милиони?

Глобата трябва да е – повтарям – поносима и неизбежна. Не непосилна. Когато метнеш на тротоара фас, някой да те потупа по рамото. И като платиш глоба, равностойна примерно на кутия цигари, другия път ще потърсиш кошче. Ех, може да не е непременно на втория, може и на четвъртия път – ама ще се научиш, без да обеднееш. И ще почнеш дори да поучаваш другите. И няма да ругаеш инспектора. Нито да мразиш собствената си държава.

Но за да стане това, е нужно мъдро законодателство и ревностно правоприлагане, които за жалост са толкова редки, колкото банкнотите от 3 лева.

Текстът ни бе изпратен от нашият читател Момчил Недев. Публикуваме го без редакторска намеса.

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.