– Дядо, да те питам нещо. Защо остана тука? Що не отиде при синовете си?
– Че да им преча ли? Тука ми е коренът! Колкото години са ми писани, тука ще ги прекарам. Вече никому не съм потребен.
Ще се простя с хляба, с мравките, с птиците и кога дойде часа, смъртта с косата ще ме посече и с голяма, проскубана метла ще ме помете към небето.
– Що ти е да искаш прошка от птиците? Не е ли редно с людете да се простиш?
– С людете отдавна сме си простили и хубавото, и лошото. Тъй я карам … Зимъс се побратимявам с виното.
То, лудичкото, ми лекува дертовете, догде си иде никаквицата зима. Лятос шипки за чай бера, примъквам вършини, габър и клен и се надявам някой изумен щурчо да скочи в стаята ми ведно с дръвцата, та да ми пее, да ми е дружина комай, докато есента си натъкми кожуха.
– Викай някой комшия да си хортувате, че да ти е по-леко!
– Не останаха, Йото. Поизмряха, сине.
Една лопатка жар няма от кого да взема назаем да си разпаля огъня. А преди не беше така…
Из “ Писано с огън“, Ивелина Радионова
снимка: Димитър Караниколов
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
