Българка променя облика на градовете в Америка

Българка променя облика на градовете в Америка
Какво е общото между бляскавата сграда на Конгресния център в столицата на САЩ Вашингтон и градския парк на Портланд?

И двете са проектирани от българката Ангела Данаджиева, известна в Америка като Анджела. Тя живее от близо 40 години зад Океана и се е наложила като една от най-известните и знаменити архитекти в САЩ, чиито проекти се изучават в най-реномираните американски университети.

Нашенката е променила облика на градове като Сиатъл, Индианополис, Портланд, автор е на редица монументи като мемориала на ветераните в столицата на Калифорния – Сакраменто, и на модерните паркове в Сиатъл и Сан Франциско. През 2005 г., публикувайки снимка на българката на корицата си, авторитетното американско списание Landscape architecture я нарича „рядък талант и един от най-значимите проектанти на нашето време“.

Ангела е родена в София. Тя е внучка на бележития български държавник и министър в четири правителства след Освобождението Димитър Христов, който полага основите на лесотехническото образование у нас, като създава учебно-опитните стопанства за подготовка на студентите.

Нашенката получава първите си напътствия в професията от своята майка – художничката Златина Данаджиева. „Тя ми даде първите уроци за композиция и дизайн, като винаги ме съветваше да взимам идеите си от природата. Аз обаче се увличах от класическата музика и в продължение на четири години като ученичка ходех на уроци по цигулка“, разказва пред Landscape architecture Ангела.

В света на архитектурата обаче я въвежда баща й, който е един от ръководителите на столичната проектантска организация „Софпроект“ през 60-те години на миналия век. „Той ми показа как да усвоя рисуването в перспектива. Това ме плени завинаги и след като завърших френската езикова гимназия, вече бях решила, че архитектурата е моята съдба“, спомня си нашенката.

Тя завършва с отличие столичния Инженерно-строителен институт (сега УАСГ), след което започва работа като художник в Студия за игрални филми „Бояна“. В киноиндустрията бързо се налага като един от младите и модерни дизайнери на филмови декори. През 1963 г. Ангела  е част от екипа на лентата „Пленено ято“ , който е отличен със „Златна роза“ на II фестивал на българския игрален филм.
Докато рисува в „Бояна“, българката не забравя и другата си страст – монументалната скулптура. През 1966 г. заедно със съпруга си Иван Цветин печели конкурса за проект на Мемориала на победата в кубинската столица Хавана. След като монументът е завършен, тя е наградена от кубинското правителство и обявена за почетен гражданин на столицата на Куба. За работата си по паметника е отличена и със „Златна значка“ от Съюза на българските архитекти.

След това заминава за Париж, където следва ландшафтна архитектура и художествен дизайн в Университета за изящни изкуства „Базарт“. Малко след като се дипломира, се разчува, че кметството на Сан Франциско е обявило конкурс за цялостно преустройство на един от централните площади в града – „Сивик плаза“. Българката, заедно с още двама свои колеги, решава да участва и екипът предлага проект с нов ландшафт на площада, с който печели конкурса. Така през 1970 г. на 29-годишна възраст тя заминава за страната на неограничените възможности.

„Когато пристигнах в Америка, бях съвсем млада и изобщо не беше лесно, въпреки че ни дадоха квартири и всичко нужно за работа. От депресията ме спаси това, че мислех постоянно като архитект за взаимодействието на материалите, светлината и перспективата“, споделя сънародничката ни.

Още в началото на работата си по „Сивик плаза“ Ангела привлича вниманието на легендарния модернистичен архитект Лорънс Харплин, която я наема в своето бюро.
„Когато ме назначиха в тази проектантска фирма, на обед обикновено се провеждаше събрание на целия офис. В грамадната зала присъстваха само мъже и аз бях единствената жена“, спомня си българката.

Под ръководството на Харплин, но следвайки изцяло своите идеи, тя създава проекта на прочутия терасовиден фонтан „Форкът“ в калифорнийския мегаполис. През огромната водна каскада, превърнала се в един от символите на Сан Франциско, преминават над 13 хиляди литра вода.

Следващият й проект е друга красива водна каскада, наречена „Лавджой“, изградена в центъра на Портланд. Тя е общ проект на нашата сънародничка и легендарния Харплин, като също се превръща в емблема на градския парк.

През 1976 г. нашенката създава първото си самостоятелно ландшафтно „чудо“ – проектът „Фрийуей“ в Сиатъл. Той представлява парк в модерния тогава стил „брутализъм“, разположен под виадукта на магистралата Мексико-Канада, която преминава през града. „Идеята ми бе с камък и по-груби форми да пресъздам силата на американските каньони и водопади, като ги вкарам в рамките на симетрията и природната хармония“, уточнява Ангела.

В началото на 80-те години на миналия век тя вече е известно име в цяла Америка и основава собствена архитектурна фирма. Освен с ландшафтно оформление, компанията се занимава и с дизайн на сгради и дори на големи пътни артерии като междущатски магистрали.

През следващите години Ангела проектира огромния комплекс от офис сгради, търговски здания, библиотеки и паркови пространства на Конгресния център в столицата на САЩ – Вашингтон. Архитектката е автор на проекта и за голямата околовръстна магистрала на Сиатъл, която е с 12 ленти и сложни проходи и съоръжения.

Нейната компания получава множество поръчки за индустриални комплекси, паркове и развлекателни центрове в САЩ. За екипа й няма невъзможни неща и Ангела го доказва, когато през 1992 г. проектира за прочутата кънтри певица Доли Партън къща в градчето Тибъртън, Калифорния, във формата на катедрала. Във фоайето на този дворец за над 7 милиона долара тече истински водопад с височина от четири метра.

Сред любимите творения на българката обаче не са милионерските имения, а тези, с които е помогнала на хората да живеят по-добре. „Особено скъпа ми е залата в градчето Сан Рафаел, която направих през 1994 г. Тя се казва „Марин ветеранс мемориал” и е посветена на ветераните от войните в Ирак и Афганистан. В нейния покрив вплетох елементи, които да приличат на лаврови венци в памет на загиналите“, споделя сънародничката ни.

Последният й проект е строежът на голям мост над река Колумбия, който ще се включи към магистралата, свързваща Канада, САЩ и Мексико. Той й е възложен от управата на Портланд. Замисълът й предвижда да е на два етажа във формата на тиара, а най-отгоре да има пасарелка за пешеходци. Авторката е нарекла проекта си „Тиарата на Колумбия” и твърди, че ще е като съоръжение от фантастичен филм.

„Щом ще се строи мост, той трябва да свързва не просто бреговете на двата щата. Той не е само за коли и камиони, а най-вече за хората. Винаги се стремя да работя не само качествено, но и да не се повтарям. Всяко нещо, което съм проектирала, трябва да е уникално само за себе си“, изтъква Ангела. Покрай многото си ангажименти тя намира време и да отскочи до България.

„Въпреки многото години в чужбина, имам чувството, че не съм напускала обичаната от мен родина Тук съм се родила, израснала и получила чудесно образование, което ми даде възможност да успея в САЩ и други страни в конкурентно съревнование с прочути архитекти. Радвам се на промените в България, но виждам колко сериозни проблеми има още за преодоляване“, заявява тя пред БНТ.

Все пак Ангела е оптимист за бъдещето на нашата страна. „В България има възможност да се направят велики неща, защото имаме история, която много малко държави имат. В България има възможности за реализация, които има в малко места, но това зависи много и от държавниците.

Това, че съм българка, винаги ми е помагало, защото възпитанието на моето поколение в България ми даде голямо самочувствие. Тук съм научена, че няма разлика дали си мъж, или жена, а има разлика как да разрешаваш трудните въпроси. И най-вече никога да не се предаваш“ – изповядва се именитата ни архитектка. / Десант

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.